Когато в неделя вечер децата си лягали, често чували все още ожесточените разправии между родителите, взаимните обвинения, заплахите за развод и т.н. В понеделник бащата отивал рано на работа; майката си отспивала след пиянството и децата трябвало сами да си приготвят закуската, така че те тръгвали за училище, без да са видели и двамата родители. В понеделник сутрин господин Б. все още се чувствал зле; от една страна го преследвали страхове — та той не бил виждал родителите си от неделя вечер преди лягане — какво ли не би могло да се случи междувременно вкъщи, дали при завръщането си ще завари всичко по старому, или майката, както често заплашвала, може вече да си е тръгнала завинаги? В същото време той изпитвал чувство на дълбок срам и страдал, че в семейството му се случвали такива неща, че не може като съучениците си да разкаже за един приятно прекаран уикенд. Той се опитвал да се изплъзне от подобни въпроси и разговори, които биха извадили целия ужас наяве. Това естествено отново засилвало омразата към родителите. Неговото емоционално състояние било допълнително усложнено от факта, че той изпитвал състрадание и към двамата, усещал, как те взаимно се измъчват и сами са нещастни.
Когато в понеделник следобед се прибирал вкъщи и заварвал всичко спокойно, без следа от катастрофа, неговите страхове отново отзвучавали, той бил облекчен и се надявал, че нещата ще се оправят — до следващия уикенд, който той вече очаквал със страх. Следователно той никога нямал възможност да се чувства спокоен през уикендите и да се наслаждава на свободното време; случващото се между родителите не само засенчвало всичко, той дори заживял с представата, че сигурно следващият път няма да е толкова зле, ако той е много послушен, ако се откаже от собствените си желания, сякаш като жертва и противозаклинание.
С годините това дотолкова се установило при него, че той продължавал да преживява уикендите със старите, вече изцяло не-съответстващи на действителността страхове и чувство за вина и чрез отказите си отново извършвал „противозаклинание“, като че ли все още трябвало да предотвратява злини и заплахи, които всеки момент можело да се случат. Той пак се радвал, когато уикендът отмине и отново можел да се залови за своята работа, естествено и защото не знаел, какво да предприеме в свободното си време.
Ако като момче се беше поддал на своите импулси, той поне веднъж би казал на бащата всичко, което си мисли за него, би захвърлил в лицето му своята горчивина и омраза, а вероятно би поискал да направи и нещо по-лошо. Но може ли едно дете да разреши този конфликт? В представите му бащата би го пребил от бой и това само би влошило ситуацията вкъщи; майката със сигурност би застанала на негова страна, но така само би насочила яростта на бащата още повече върху себе си и т.н. Неговата невроза бе оправдана с оглед на всички тези комплексни и сложни проблеми: тя го предпазваше от рисковани действия, изпълняваше функцията на едно магическо противозаклинание и беше разкаяние, покаяние, жертва и самонаказание, слети в едно. И тъй като афектите на омраза, горчивина и разочарование, както и неговият копнеж, неговата болка, чувството за срам и вина никога не могли да бъдат изразени, те създали, именно чрез тяхното потискане, основата за по-късните натрапливи симптоми. Ако той открито се бе конфронтирал с родителите си, ако можеше да сподели с тях или с някой друг това, което става с него, което го кара да страда и да се разкъсва от противоречиви чувства, той щеше да намери някаква изразна възможност и така нямаше да стигне до създаването на симптоми.
Нека разгледаме онези възпитателни среди, също благоприятстващи натрапливото развитие на децата, в които към въздействието на личността на родителите се прибавят и техните социални роли и обществен престиж, напр. военни кръгове, учители и духовници или други професии, които са непосредствено ориентирани към външно влияние и престиж и сякаш изискват натрапливи начини на поведение. Така например при военните — преди всичко при старите пруски военни — себевладеенето, биването-в-готовност и неоставянето-на-произвола-на-нещата бе мъжка професионална идеология; „стойката“ се подчертаваше дори и от високите твърди униформени яки на офицерите.