Един офицер с висок чин имал двама сина: той бил много амбициозен по отношение на тях; те трябвало да отговарят на неговите точно определени очаквания. Възпитанието било прусашко в споменатия смисъл; проявите на чувства, да не говорим за плач, били забранени („немските момчета не плачат“). Всичко вкъщи трябвало да бъде като по конец, семейството да функционира като добре обучени новобранци на казармения плац. Преди лягане синовете трябвало в опъната стойка „да поискат разрешение“, по-големият точно един час по-късно от една година по-малкия, сякаш имал по-високо звание с повече свобода. По-малкият бил едно по-скоро музикално и чувствително дете, и заради това вече изглеждал женствен на бащата; „Ти изобщо не си истинско момче“, чувал всеки път, когато показвал потребност от нежност или очите му се напълвали със сълзи, защото в следствие на закалителните методи на бащата през зимата ръцете му замръзвали до синьо и ужасно го болели — ръкавиците не били за мъже; закалката във всички възможни области била от изключителна важност. Бащата решил да изпрати сина в едно от прочутите навремето училища, в които се възпитавало национал-социалистическото попълнение. Естествено изобщо не попитали момчето за неговото мнение — децата трябва да се подчиняват безусловно, бащите знаят, какво е добро за тях. На 15-годишна възраст той постъпил в едно такова училище с военна подготовка, бил нещастен до смърт и не правел добро впечатление. Малко след това, по време на сбор, той бил остро смъмрен при рапорта, и започнал да заеква, което скоро се влошило дотам, че и дума не можело да става да остане в училището, което във всяко отношение трябвало да селекционира само най-доброто. Така той объркал сметките на бащата, без да е отговорен за това. Същевременно този бил единственият изход, единственото решение, пред което и бащата трябвало да се преклони; съзнателното въставане на сина срещу бащата би било немислимо и със сигурност би довело до още по-строги мерки — но на момчето не му и хрумвала подобна мисъл. Несъзнаваното открило в симптома средството за постигане на това, което трябвало да бъде постигнато: да се отърве от омразното училище без чувство за вина, без да окаже открита съпротива на бащата и в същото време да задоволи желанието си за отмъщение, тъй като той просто бил безсилен спрямо симптома; в страданието — понеже заекването било нещо мъчително и свързано с неудобство — се криело и несъзнавано самонаказване за бунта. Колкото и необходимо да е за детето здравословното ограничаване и безспорния авторитет на родителите, толкова опасно е едно авторитарно възпитание, което изисква безусловно подчиняване, без на детето да е позволено да пита за причината и смисъла на забраните. Сляпото покорство като крайна форма на тази вид „възпитание“ създава масовия човек, който, закърмен в безпрекословно подчиняване, е способен да извърши всичко, каквото му бъде заповядано. Антиавторитарното възпитание — още това „анти“ би трябвало да ни направи скептични, защото едно „неавторитарно“ възпитание би било напълно достатъчно — изпада в другата крайност на един разрешен произвол, който е опасно да бъде вземан за свобода.
В някои тежки случаи поведението на твърдоглавост може да продължава цял живот. Тогава човек непрекъснато въстава срещу действителни или мними принуди, често възприема като принуда дори напълно естествени порядки и ги атакува. Тук става дума за онези трудни хора, които извличат своето самочувствие от своенравието си, принципно казват „не“ на всичко, намират недостатъци на всяко нещо и така по невротичен път наваксват това, което като деца не им е било позволявано.
В семействата, в които „персоната“ — както Юнг я нарича, ролята, която човек изпълнява в света или си мисли, че трябва да изпълнява — се взема много насериозно, децата особено често са принудени да изглеждат образцово възпитани. Поведението, което родителите „трябва“ да демонстрират „заради положението си в обществото“, и което светът очаква от тях, задължава децата да бъдат образцови, да представляват нагледно доказателство за добро възпитание, да се отличават от другите с примерното си държане и високи постижения и да не „срамят“ родителите си. Ситуацията става още по-сложна например в едно учителско семейство, в което детето е ученик в училището на бащата. В децата от тези среди сякаш винаги трябва да проблясва личността на бащата или ранга на семейството — би било немислимо, те да се провалят или по друг начин да изложат фамилното име. Това обстоятелство може да се превърне за тях в основа за натрапливо развитие — ако те не са достатъчно силни, за да се спасят в бунта и „да изпаднат от рода“. Само по себе си това е по-здравословно, но няма да им бъде простено: нито от родителите, защото за тях то е доказателство за „лошия характер на детето“, а не и за тяхното погрешно възпитание, нито от по-широкото обкръжение, особено в селата и в малките градове, където всеки познава всеки — съседите скриват зад моралното негодувание своето злорадство.