Освен към вече споменатите професии, свързани с власт, натрапливите хора проявяват структурно обусловена склонност и към такива, в които определяща роля играят точност, солидност, прецизност, отговорност и цялостен поглед, които изискват повече издръжливост, задълбоченост и търпение, отколкото инициатива, гъвкавост и творческа свобода. Те обикновено притежават отлични познания в своята професионална сфера, те са благонадеждни и много активни. В зависимост от степента на натрапливост те могат да достигнат върхови постижения или да се посветят на дейности, в които точните предписания снемат необходимостта от собствени решения; импровизирането не е тяхната сила.
Те са както съзнателни, отговорни, така и педантични чиновници; занаятчии, в чийто занаят прецизността е решаваща; изследователи в точните природни науки, юристи, хирурзи, финансови чиновници и банкери, педагози и духовници, систематици във всички възможни области. Често само една крачка разделя положителните от отрицателните качества на тази структура на личността. Например съдията може да бъде както съзнаващият отговорността, стремящ се към обективност съдник, така и безчовечният „човек на параграфите“, за когото стореното е сторено и който изобщо не пита за мотивите и психосоциалните основания, защото те биха направили несигурна неговата съдеща според буквата система, която не само му придава власт, но и му спестява собствените решения и може би скрупули. Духовникът тук може да бъде както образцовият баща на общността, така и неумолимият морализатор, който със заплахи за наказания в ада и със събуждане на чувство на страх и вина неоснователно си присвоява една почти граничеща със садистичното власт. Обикновено натрапливите хора проявяват интерес към всичко историческо; привлича ги историята като такава, както и историята на изкуството, медицината, философията и т.н.; това, което вече е минало, не може повече да отмине, и така заниманията с него носят нещо от безвремието. Те се интересуват най-вече от археология, история на древните култури и сродни области; сред филолозите те са класическите филолози, сред историците праисториците и т.н.
Политиката е съблазнителна за натрапливия, особено от гледна точка на властта; тук той може най-легитимно да изживее своите желания за власт и от неговите човешки качества зависи, как и доколко ще го направи. Като цяло той е склонен повече към консерватизъм и към това, да остава верен на съответната партия или на съществуващия режим, не на последно място и заради нагласата, че старото все пак е изпробвано и познато. Той отхвърля като чужди на същността му всяка крайност и всякакъв род експерименти.
По разбираеми причини натрапливите черти обикновено се засилват с възрастта, когато един дълбок жизнен инстинкт кара човека изобщо да се залови по-здраво за това, което все още има и да се опита да спре потока на времето. Така гореописаното натрапливо поведение може да придобие у него още по-отчетливи форми: той иска на всяка цена да задържи своята власт и позиция, да не отстъпи мястото си, даже и когато той, остарял, вече не е в състояние да го заема, което може да премине в омраза към всичко ново и младо. Натрапливият особено трудно се примирява с остаряването — изцяло ориентиран към постижения и устрем, той тепърва трябва да се учи да се оставя на случващото се, да отпуска юздите. Той обича да се смята за незаменим; при него отслабването на силите лесно води до хипохондрични черти, до изпълнено със страх самонаблюдение и до фанатизъм по отношение на здравето. Тъй като има очи само за отслабването на силите, на обичайните постижения, той не възприема шансовете на остаряването, заложени в освобождаването от задължения и в предоставянето-на-случващото-се. При силно изразени на-трапливи черти закостенялата своенравност може да направи умирането особено мъчително, защото той гледа на всяко отстъпване като на слабост, и това тук често води до най-ожесточените битки със смъртта.
Понякога обаче тези хора достигат тъкмо в старостта едно патриаршеско величие и достолепност и могат да се превърнат в символ на застъпваните от тях ценности. Тогава за тях смъртта става природна необходимост, бунтът срещу която е безсмислен; тя е последната реалност, пред която човек трябва да се преклони и да приеме подобаващо и с достойнство, когато настъпи часът. Те своевременно уреждат своите задължения и изготвят завещанието си. Някои се опитват чрез условията в завещанието да упражняват власт и след смъртта си.