Нека сега покажем как погрешните нагласи, характерни за хистеричните хора, постепенно се сумират и водят до все по-безизходни ситуации.
Какво може да направи един човек, за да успее да се изплъзне от задълженията и окончателното? Най-сигурният метод като че ли е винаги да се живее само в настоящия момент, сякаш той няма предистория и последствия. Ако вчера съм направил грешка или глупост, които не са останали незабелязани — то не е имало вчера и животът започва едва днес. Хистеричните придобиват своята невероятна пластичност посредством нарушаването на времеви и каузални взаимовръзки; те живеят сякаш без история, без минало. По този начин те действително отхвърлят значителен баласт, но, от друга страна, така в живота им навлиза нещо точкообразно, фрагментарно и менящо оттенъците си, една липса на континуитет. Те могат, подобно на хамелеони, да се приспособяват към всяка нова ситуация, но развиват твърде малко от онзи Аз-континуитет, който обикновено наричаме характер. Затова те изглеждат непредвидими и трудно уловими. Тъй като хистеричните винаги играят някаква роля, съобразена със съответния момент и неговите потребности, както и с човека, с когото общуват, от толкова много ролеви игри най-накрая те вече не знаят кои са самите те. Така те развиват една псевдоличност без континуитет, ясни контури и характерен израз.
Когато човек изпитва страх, защото се чувства заловен на тясно, има една друга възможност — тази да обърне играта, като прехвърли вината върху другия. Тогава самоупреците се превръщат в упреци към другия, което става рефлексивно, както при децата: ако например едното каже „ти си глупав“, другото автоматично отговаря не, ти си глупав. Ако човек бива критикуван и упреквай, той веднага превръща казаното в противоположна критика и упреци, които понякога са изсмукани от пръстите и нямат никаква връзка с дискутирания проблем — но в момента снемат бремето и правят излишно вглеждането в себе си. Това проектиране на собственото чувство за вина като упрек навън може да достигне такава степен, че накрая човек сам да повярва, че другият е бил виновен, според мотото дръжте крадеца. Естествено такова поведение води до нарастваща неискреност спрямо самия себе си, която понякога се превръща в лъжа, обхващаща целия живот. Така се пораждат неопределени страхове и едно смътно чувство на несигурност; в краен случай човек винаги може да намери още една роля, която го предпазва от последствията и от необходимостта да приеме реалността: бягството в болестта, което поне му позволява отново да спечели време.
Хистеричният човек и любовта
Хистеричният човек обича любовта. Той я обича както обича всичко, което е в състояние да засили самочувствието му: възбудата, екстаза, страстта; той обича да достига върховите точки на преживяването. Ако можем да разгледаме Аполоновото начало като копнеж на един по-скоро натраплив човек, то Дионисиевото е копнежът на хистеричния. Преодоляващите граници преживявания го привличат; но не както при депресивния като отказ от Аз-а, а като разширяване на Аз-а, като апотеоз на Аз-а. Ако депресивният човек се опитваше да трансцендира себе си в снемащото границата на Аз-а отдаване и в симбиотичното сливане, то хистеричният се опитва да достигне до такава интензивност на преживяването, която да му позволи да израсне над самия себе си.
Затова човекът с хистерични черти е интензивен, страстен и изискващ в любовните си отношения. Той търси преди всичко потвърждение на самия себе си; той се опиянява от своята любов и от тази на партньора, и вижда в това една от кулминациите на живота. Той умее да създава еротична атмосфера и знае как да омагьосва, често е майстор на еротиката. Хистеричният умело свири на този инструмент и владее всички негови нюанси — от флирта през кокетството до прелъстяването. Той отлично знае как да даде на партньора чувството, че е достоен за любов, нещо, което много допринася за неговия чар и сексапил. Той притежава голяма сугестивна сила, от която човек трудно може да се изплъзне — той така убедително представя своите достойнства и очарование, че е трудно да не му се повярва.