Това, което можем да научим от казаното за генезиса на хистерията, е следното: потискането, обезценяването, несвободата, принудите и неразбирането от страна на съответния партньор, на обществото, водят, като противореакция, до възникване на хистерични начини на поведение, независимо от пола. И другите видове среди, които описахме като благоприятстващи хистерията, също касаят двата пола.
В общи линии ние представихме генезиса на хистеричното развитие на личността, който показва как се стига до характерния за този тип структура страх от биването определен, от окончателността и необходимостта. Разочаровани, че усвоените от тях начини на поведение не са довели до очаквания успех — който те, колкото по-често са претърпявали поражения, толкова по-бързо и рано очакват, — хистеричните изпитват твърде малко истинско задоволство от своите умения; това засилва тяхната потребност от валидизиране, която те отново се опитват да задоволят с недостатъчни за целта средства, и така се стига до хистеричния дяволски кръг, от който може да се излезе само с последователно придобиване на знания и умения. Всичко това прави по-разбираема и тяхната лесна податливост на изкушения: всеобщата им неудовлетвореност от себе си и от живота ги прави гладни за преживявания; те постоянно са в търсене на нови възбуди, промени, от които се надяват да получат мечтаното; те винаги смятат, че това, което трябва да се промени, се намира навън, а не в тях самите — в разпознаването на действителното положение на нещата е заложено началото на оздравяването.
От помощ за тях би било дори само това, не да продължават да избягват реалността, а да признаят и приемат нейните правила на игра, порядки и закони в тяхната последователност, да проявяват готовност за вникване в себе си и съзряване. Тук спадат смелостта към неподправеност и готовността за необходими откази, които ние всички трябва да извършваме. Само тогава реалността ще им разкрие и своите позитивни страни и ще им даде мащаба за удовлетвореност и пълнота — нещо, което те също могат да постигнат.
Странен е фактът, че понятието хистерия много често се използва в негативен смисъл; спрямо натрапливия, депресивния или шизоиден човек ние като цяло проявяваме по-голямо разбиране, повече сме склонни да гледаме на него като на страдащ; напротив, окачествим ли някого като хистеричен, най-често в съзнанието изплува нещо, което-сякаш дава основание за морално превъзходство. Това вероятно се дължи на представата, че хистерикът само си играе на болен, че би могъл да бъде съвсем разумен и т.н., „стига само да поиска“; а може би и на обстоятелството, че в това отношение сме възприели и запазили стари предразсъдъци. Дано въз основа на описаните случаи е станало по-ясно, че хистерията е болест, с проследима история на развитие, и че хистерично болният човек е също толкова страдащ, колкото и други болни. Може би в подкрепа на нашия предразсъдък се прибавя и фактът, че — погледнато отстрани — болните от хистерия сякаш често са облагодетелствани от живота хора, на които ние затова, така да се каже, не искаме да признаем правото да се разболеят; ако човек познава тяхната жизнена история, ще трябва да ревизира своето мнение. В крайна сметка ние всички страдаме от недостатъчно преработване на миналото. Тези, за които миналото е било такова, че все пак са могли да оформят плодотворно живота си, защото са почерпили от него повече помощ, отколкото вреда, би трябвало от благодарност за това да проявяват разбиране и толерантност към по-малко ощастливените.