а понасяла от страх да не я загуби. Дъщерята виждала бащата само на големи интервали, когато той я канел при себе си в големия град. Междувременно тя пораснала и станала още по-привлекателна; гордият баща излизал с една млада дама, след която мъжете се обръщали и която той за кратко време глезел като приятелка. През останалото време той държал изкъсо майката, така че майка и дъщеря били принудени да живеят съвсем скромно, но в дните на кратките срещи с дъщерята той демонстрирал целия блясък на своя живот. Водел я в елегантни ресторанти, купувал й скъпи дрехи и бижута, ходел с нея на опера и т.н. Но също така внезапно, както засиявал, блясъкът помръквал отново за неопределено време: дъщерята била отпращана обратно при майката, в нейния ограничен свят, в който дрехите, бижутата и събудените претенции изобщо не пасвали, а само засилвали недоволството й. По този начин тя свикнала да предявява претенции, които сама не била в състояние да осъществи, претенции, които отправяла към живота, сякаш нещо й се полага — с което тя дори не грешала напълно, защото начинът на живот на бащата би могъл да й го осигури; ако той се беше грижел повече за нея, развитието й би могло да протече съвсем различно. Майката поемала върху себе си възможно най-много неща, за да бъде необходима на дъщерята; от страх да не загуби и нея и да остане съвсем сама, тя не била заинтересована дъщеря й да получи смислено образование — това би застрашило тяхното усамотение. Становището на бащата по този въпрос било: „дъщеря ми няма нужда да работи“ — една често срещана нагласа сред хора, издигнали се сами в живота, по отношение на техните деца; гордостта от факта, че са постигнали всичко със собствени сили, гордостта, че „могат да си позволят“ да не се налага техните дъщери да печелят пари, ги кара да забравят какви последствия би имало това за децата. Самата дъщеря не проявявала определена склонност към някаква професия и така несъзнателно си отмъщавала на родителите, оставайки зависима от тях, което бихме могли да формулираме горе-долу по следния начин: „След като вече сте ми направили живота толкова труден, че аз дори не знам къде ми е мястото, трябва поне да продължавате да се грижите за мен“ — което напомня на израза: „Пада му се на баща ми да ми измръзнат ръцете, след като не ми купува ръкавици“, зад чийто зловещ хумор често се крият безнадеждност и отчаяние. Така растяла госпожица П.; тя била очарователна, претенциозна, умеела да се облича добре и „да поддържа разговор“, имала изисканите маниери на баща си, без обаче да притежава неговите способности и умения. Несвикнала да работи, тя живеела като спящата красавица, която чака своя принц-избавител. Такъв обаче не се появявал, защото тя нямала достъп до висшите кръгове, а пък по-обикновените мъже нямали „какво толкова да й предложат“. Зад външно демонстрираните гордост, претенциозност и сигурност, тя оставала едно малко несигурно момиче, затворено и много свързано с майката, което трябвало да скрива тази несигурност от себе си и от света зад арогантно поведение. Тя усвоила един струващ й се изискан, леко носов говор и на пръв поглед създавала впечатление на леко отегчена млада дама от „най-добрите кръгове“, която добре познава света. На фона на така стеклите се обстоятелства госпожица П. все по-често изпадала в страхови състояния. Тя вече не можела да предприеме нищо без майката, дори да излезе навън сама. Тя развила страхова невроза със звукова симптоматика, която се изразявала и в телесни симптоми като сърцебиене, виене на свят и нарушения на съня, заради които тя — заедно с майката — обикаляла от лекар на лекар; сметките получавал бащата, който обаче скоро отказал да ги плаща. Нейният същински страх — страхът от реалността, от себедоказване, от изучаване на нещо и от ясни решения относно това, как би искала да изгради живота си, както и от изоставяне на своето детински-незряло поведение — бил прехвърлен върху тези страхове, които би трябвало да й осигурят извинение, че не е в състояние да се справи с всички тези неща — та нали била болна. Страховата невроза изпълнявала следните функции: чрез нея дъщерята връзвала майката за себе си като броня и буфер от света; тя й спестявала разочарованието от осъзнаването на факта, че наистина имала желание за нещо голямо в живота, за което на воля фантазирала в мечтите си, но не развила необходимите способности, за да го превърне в действителност; тя била един вид отмъщение спрямо родителите, и сега дъщерята имала „легитимно“ извинение, с което можела да се изплъзне от всичко неприятно. Разбира се, този пример също е опростен и сякаш представен „на бързи обороти“; но във всички възможни варианти на една благоприятстваща хистерията среда могат да се разпознаят типичните за нея черти, които още веднъж би трябвало да обобщим: