Ерих Мария Ремарк
Особената съдба на Йохан Барток
Йохан Барток, тенекеджия и монтьор, беше женен от пет месеца, когато избухна войната. Веднага беше мобилизиран и беше изпратен в един австрийски граничен гарнизон. В деня, когато замина, той беше зает с това, да постави ангажиментите си в ред и да предаде малката си работилница в ръцете на жена си и на другарите си. Дори му се удаде да получи две нови поръчки. Това наистина го ангажира целия предиобед, но от друга страна имаше вътрешното удовлетворение да знае, че поне до Коледа, всичко ще е наред. Когато се свечери, той облече най-хубавия си костюм и отиде с жена си при фотографа. Досега никога не ги беше блазнело да се фоторафират — за да оцеляват, трябваше да работят упорито, така че това им изглеждаше неразумен разход. Но сега беше малко по-различно. Фотографът донесе снимките на следващата сутрин на гарата. Макар че се бяха получили малко по-големи, отколкото Барток очакваше, той се помъчи да откъсне изрезка с лицата на двамата, толкова голяма, че да се събира на капачето на часовника му, но не успя; тогава той взе ножа си, отряза собствения си образ и запази само този на жена му. Така пасваше.
Полкът на Барток скоро беше изпратен на фронта. През зимата на 1914-та година настъпваха напред и участваха в едно голямо нощно сражение, при което врагът се придвижи по фланга и откъсна три роти. Те се отбраняваха цял един ден, след това им свършиха мунициите и трябваше да се предадат. Сред тях беше и Барток. Пленените прекараха няколко месеца в общ лагер. Барток седеше по цял ден в бараката и лежеше. Искаше му се да разбере как е жена му и дали тя може да осигури нови поръчки за предприятието, защото сега то трябваше да и изкарва прехраната. Но нямаше нито едно писмо за целия лагер и единственото, което Барток можеше да направи, беше да опита да праща до дома писма със съвети и адреси на хора, които може би се нуждаят например от нова желязна решетка или нова тоалетна. В началото на април беше събрана една група от 1800 мъже и те бяха изпратени на крайбрежието. Барток и другарите му бяха сред тях. Качиха ги на борда на един параход и слуховете бяха, че ще ги местят в лагер в източна Азия.
През първите няколко дни почти всички хванаха морска болест. След това те седаха наоколо, клечаха в задушната атмосфера на тъмния трюм и пушеха, докато все още имаха цигари. Само през няколко малки люка можеха да хвърлят по някой бегъл поглед на морето и така те се изреждаха да гледат. Водата беше синя и чиста и понякога те забелязваха бели криле или сянката на някоя едра риба.
Постепенно пазачите станаха небрежни. Пленниците забелязаха това и изковаха план да изненадат екипажа и да превземат управлението на кораба. Някои от тях шпионираха помещенията, където се съхраняваха оръжията, а други тайно се въоръжиха със заострени железни колчета, дебели въжета и ножове.
След това в една бурна нощ те избухнаха. Трима исполински подофицери поведоха групата, в която беше и Барток. Привидно безобидно те се разхождаха по стълбичката към каютите и тогава изведнъж се хвърлиха като котки върху изненаданите пазачи, които не успяха да окажат никаква съпротива. Няколко мига по-късно те бяха разбили люковете и излязоха навън на палубата.
Една част от екипажа изненадаха, докато спяха, а останалите трябваше да се предадат. Само капитанът и двама офицери се барикадираха и откриха огън. Трима пленници бяха убити от револверните изстрели. Но когато останалите отвърнаха с картечницата, тежко раненият капитан се предаде.
Пленниците смятаха да се доближат до някое неутрално пристанище, понеже имаха достатъчно оръжия и храна, а неколцина от тях и преди бяха пътували по море. Един бивш корабен офицер пое командването. Всеки ден се упражняваха и Барток беше обучен да борави с картечницата. Командващият офицер изчисли, че ще им отнеме цяла седмица пътят до най-близкото пристанище. Но се случи друго. Защото на четвъртия ден на хоризонта се появи ниският сив корпус на военен кораб. С пушещи комини той се беше насочил право към парахода с пленнниците. Те се опитаха да се измъкнат, но не бяха достатъчно бързи. Тогава се приготвиха да се отбраняват с надеждата да издържат до падането на нощта и тогава да избягат под прикритието на мъглата и тъмнината.
Но нямаха успех. Те наистина имаха оръжия, но не бяха в състояние да достигнат кръстосвача с тях. След един час много от тях бяха мъртви и бяха принудени да вдигнат бялото знаме. Когато първата първата лодка от военния кораб ги доближи, корабният офицер се застреля. Капитанът на кръстосвача не гледаше на тях като на войници, а като на метежници и като такива те бяха пратени в една наказателна колония на един остров. Някои от предводителите на бунта бяха разстреляни и един от тях беше Михаел Хорват, приятел на Барток. Той остави на Барток часовника и портфейла си.