— Той много се гордееше с вас, скъпа моя, често споделяше тези чувства с мен.
Оказваше се, че смъртта подтиква хората към ласкателство, към размяна на любезности, които инак не им идва наум да изрекат: «Оставете, аз ще изтичам догоре… Не се безпокойте, аз ще вдигна телефона… Да сложа ли чайника да ври?» Премного учтивост, сякаш мандарини в кимона се въртят и се кланят, а едновременно с това всеки се опитва да се оправдае, че не е бил там в онзи трагичен миг. Сестрата (към младия лекар):
— Нямаше да изляза на разходка, ако не бях напълно сигурна, че той се чувствува съвсем добре. Мислех, че мисис Мъни и дъщеря и са вкъщи. Да, дадох му хапчетата, разбира се… — Поток от думи.
«Като свидетелка на разпит — помисли си Шийла, — но всъщност положението на всички ни е такова.» Майка и (пак към младия лекар):
— Съвсем бях забравила, че сестрата ще излиза. Имах да мисля за толкова неща, бях ужасно притеснена и реших, че ще се поразсея, ако отида набързо да си направя косата. Пък и той беше много по-добре, всъщност изглеждаше напълно здрав. И през ум не би ми минало да излизам от къщи, дори да напускам стаята му, ако само за миг си бях помислила…
— Не е ли в това именно белята? — избухна Шийла. — Защо никога не си помисляме, нито един от нас не се замисля? Нито ти, нито сестрата, че и доктор Дрей, а най-вече аз, защото аз единствена видях какво се случи и докато съм жива, няма да забравя онзи поглед.
Тя се втурна по коридора към стаята си. Хълцаше истерично, което не и се бе случвало от години — последният път беше, когато пощенската кола връхлетя върху първия и автомобил, паркиран в началото на алеята, и в резултат лъскавата като нова играчка кола се превърна в купчина нагънат метал. «Поне им го казах в очите, да се позамислят малко — рече си Шийла, — ще ги отуча аз от старанието им да се държат толкова добре, да се кичат с благородство пред лицето на смъртта, да доказват, че тя е милостиво избавление и иде едва ли не за добро.» А в действителност на нито един от тях не му бе станало мъчно, никой не се бе разтревожил, че един човек си е отишъл завинаги. Ала това завинаги…
Късно вечерта, когато къщата утихна, тъй като смъртта бе изтощила всички с изключение на покойника, Шийла се промъкна в стаята на баща си и намери албума със снимки — сестрата тактично го бе поставила на една ъглова масичка — и го отнесе в спалнята си. Днес следобед снимките си бяха просто снимки и нищо повече, познати като стари коледни картички, измъкнати от някое чекмедже, но сега те бяха добили някаква особена посмъртна документална стойност, редяха се една след друга като неподвижни кадри от телевизионен филм, излъчван в знак на почит към покойника.
Натъкмено бебе, цялото в дантели, сложено на някакво одеялце — бебето явно пищи, а встрани родителите му играят крикет. Един от чичовците, убит в Първата световна война. Отново баща и, но съвсем не натъкмено и поставено на одеялце бебе, а вече обул бричове и хванал бухалката за крикет, все още твърде голяма за него. Къщите на отдавна починали баби и дядовци. Серия дечурлига на плажа. Пикници. После Дартмът и много кораби. Групови снимки — момчета, младежи, мъже. Като дете тя се гордееше, че може да го открие веднага. «Ето, това си ти.» Отначало най-малкото момче в края на предната редица, сетне по-слаб, застанал на втория ред, а след това вече висок и неочаквано възмъжал, разхубавен. На това място Шийла обикновено бързо обръщаше страниците, защото започваха снимки не на хора, а на места — Малта, Александрия, Портсмут, Гринич. Кучетата му, преди тя да се роди. «Ето го и стария Пънч…» (Разправяше как Пънч винаги знаел кога ще се завърне неговият кораб и го чакал на един от прозорците на горния етаж.) Следваха морски офицери на магарета… по-нататък играят тенис… състезават се -някакво надбягване. Това бяха все снимки отпреди войната и когато стигаше до тях, си мислеше: «Бедните жертви не съзнават, че са обречени.» На следващата страница изведнъж ставаше много тъжно — корабът, който винаги бе заемал особено място в сърцето му, бе вече взривен и много от засмените млади мъже бяха загинали. «Горкият Мънки Уайт, щеше да е адмирал, ако бе останал жив.» Тя все се опитваше да си представи как захиленият Мънки Уайт от снимката се превръща в адмирал, оплешивял може би, надебелял, и сякаш дори се радваше, че не е доживял до тази възраст, пък макар и смъртта му, както твърдеше баща и, да е била загуба за военноморските сили. Пак офицери, пак кораби и голямото събитие — Маунтбахън пристига на кораба, баща и отдава чест, командва тържественото му стъпване на борда. Отново той, пред Бъкингамския дворец, накичен с ордени, застанал доста смутен — снимка по случай събитието.