Выбрать главу

  Том Перота

   Останалите

На Нина и Люк

Пролог

Лори Гарви не беше възпитана да вярва в каквото и да било, освен че е глупаво да се вярва.

„Ние сме агностици — обясняваше тя на децата си, когато бяха малки и я питаха по какво се различават от техните приятелчета католици, евреи и унитарианци. — Не знаем дали има Бог, а и никой друг не знае. Може да твърдят, че знаят, но всъщност не знаят.“

За пръв път чу за Възнесението през първата си година в колежа, в курса по въведение в световните религии. Феноменът, който професорът описваше, ѝ заприлича на шега — орди християни, които излитат от дрехите си и се въздигат през покривите на къщите си и от колите си, за да се срещнат с Исус в небето, а останалите гледат с увиснали ченета и се чудят къде са се дянали всички добри хора. Теологията остана неясна за нея дори след като прочете в учебника откъс от „Предхилиастично вероизповедание“, с всичките му брътвежи за Армагедон и Антихриста и за Четиримата конници на Апокалипсиса. Приличаше на религиозен кич, безвкусен като рисунка върху черно кадифе; беше видът фантазия, привличаща хората, които ядат твърде много пържено, пердашат децата си и нямат проблем с теорията, че любящият им Бог е изобретил СПИН, за да накаже гейовете. От време на време през следващите години тя забелязваше някой да чете книгите на „Изоставени“ по летищата или във влака и усещаше пристъп на жалост и дори малко топлота към горките смотаняци, които нямаха нищо по-хубаво за четене и нищо друго за правене, освен да мечтаят за края на света.

И тогава се случи. Библейските пророчества се сбъднаха, или поне отчасти. Изчезнаха хора, изчезнаха милиони хора едновременно, по целия свят. Това не беше някакво древно поверие — възкръснал мъртвец по времето на Римската империя — или прашна местна легенда за това, как Джоузеф Смит изровил златни плочки в Северен Ню Йорк след общението си с ангел. Това беше истинско. Възнесението се случи в нейния собствен град, дори с дъщерята на най-добрата ѝ приятелка, докато самата Лори беше в дома им. Натрапването на Бог в живота ѝ не можеше да е по-ясно дори ако ѝ беше проговорил от горяща къпина.

Или поне така би си помислил човек. Тя обаче някак успяваше да отрича очевидното седмици и месеци след това, вкопчена в съмненията си като в спасителна сламка, отчаяно повтаряйки думите на учените, на пандитите и политиците, които настояваха, че причината за онова, което наричаха Внезапното заминаване, остава неизвестна, и предупреждаваха обществеността да не си съставя изводи, докато не бъде оповестен официалният доклад на безпристрастната правителствена комисия, разследваща случая.

„Случи се нещо трагично — повтаряха непрекъснато експертите. — Феномен, подобен на Възнесението, който обаче не е Възнесението.“

Интересното беше, че някои от най-силните гласове, които подкрепяха този аргумент, принадлежаха на самите християни, които не можеха да не забележат, че много от хората, изчезнали на четиринайсети октомври — индуисти, будисти, мюсюлмани, евреи, атеисти, анимисти, хомосексуалисти, ескимоси, мормони, зороастрийци и какви ли още не — не бяха приели Исус Христос за свой личен спасител. Изглеждаше, сякаш хората бяха подбрани случайно, а Възнесението не можеше да е случайно. Целият му смисъл беше да отдели зърното от плявата, да възнагради истинските вярващи и да предупреди останалите. Безразборното Възнесение не беше никакво Възнесение.

Следователно беше лесно да си объркан, да вдигнеш ръце и да заявиш, че просто не знаеш какво става. Но Лори знаеше. Дълбоко в сърцето си, още щом се случи, тя знаеше. Беше изоставена. Всички те бяха изоставени. Нямаше значение, че Бог не беше отчел религията при вземането на решението си — това дори влошаваше нещата, превръщаше ги в лично отхвърляне. И все пак тя избра да пренебрегне това знание, да го прогони в мрачните кътчета на ума си — в мазето, където се съхраняваха нещата, които са непоносими — там, където човек пазеше и знанието, че ще умре, така че да живее, без да живее постоянно депресиран.

Освен това първите няколко месеца след Възнесението бяха напрегнати — в Мейпълтън затвориха училището, дъщеря ѝ си беше по цял ден у дома, а синът ѝ се върна от колежа. Трябваше да се пазарува и да се пере точно както преди, да се готви и да се мият чинии. Трябваше да се ходи на помени, да се подготвят поредици от слайдове, да се бършат сълзи и да се провеждат много изтощителни разговори. Тя прекарваше доста време с горката Розали Сасман, която посещаваше почти всяка сутрин, за да ѝ помогне да преживее непоносимата мъка. Понякога говореха за заминалата ѝ дъщеря Джен — колко сладка беше, винаги усмихната и така нататък — но предимно седяха и мълчаха. Тишината беше дълбока и уместна, сякаш никой не можеше да каже нещо достатъчно важно, за да я наруши.