Въпреки това изминаха няколко дни, преди да се престраша да повдигна отново въпроса пред мистър Фарадей. Да не говорим, че имаше много подробности, които предварително трябваше да изясня за себе си. Например разходите. Вярно, че господарят ми щедро беше предложил „да поеме бензина“, но цената на едно такова пътуване можеше да се окаже удивително висока, като се пресметнат разходите за преспиване, храна и дребните неща, с които щях да се подкрепям по време на пътя. Следваше въпросът какво облекло беше подходящо за подобно пътуване и дали си струваше да инвестирам в нови дрехи. Притежавам известен брой чудесни костюми, любезно преотстъпвани ми през годините лично от лорд Дарлингтън и други гости, отсядали в къщата и оставали доволни от стандартите на обслужването. Може би много от тези костюми са прекалено официални за целта на предложеното ми пътешествие или пък вече доста старомодни за нашето време. Имам обаче един дневен костюм, който сър Едуард Блеър ми подари през 1931 или 1932 година. Тогава беше практически нов и ми стоеше отлично. Сметнах, че ще бъде подходящ за вечерите в салоните или трапезариите на хотелите, в които щях да отсядам. Ако наистина нямам нещо обаче, това са подходящи пътни дрехи — тоест дрехи, с които бих могъл удобно да шофирам, — освен ако не сложех костюма, подарен ми от младия лорд Чалмърс по време на войната, който въпреки че ми е твърде тесен, е в идеалната за целта тоналност. Най-после пресметнах, че спестяванията ми щяха да стигнат да покрия всички разходи по пътуването и дори можех да си позволя покупката на нов костюм. Надявам се, няма да ме сметнете за прекалено суетен; просто човек никога не знае кога ще му се наложи да каже, че е от Дарлингтън Хол, а в такива моменти е много важно да бъде облечен подобаващо за поста, който заема. Междувременно се впуснах да разучавам пътния атлас и отново да препрочитам съответните томове от произведението на мисис Джейн Саймънс „Чудесата на Англия“. Ако не сте запознати с книгите на мисис Саймънс — става дума за поредицата от седем тома, всеки от които е посветен на определен район от британските острови, — най-искрено ви ги препоръчвам. Писани са през трийсетте години, но сигурно голяма част от нещата са верни и днес — в края на краищата не мога да си представя, че немските бомби чак толкова са променили пейзажа. Между другото, преди войната мисис Саймънс често посещаваше имението; дори бе една от любимките на персонала, защото никога не пестеше любезните си похвали. Точно тогава, подтикнат от естественото си възхищение към тази дама, аз за пръв път се зачетох в книгите й в библиотеката, когато намирах свободна минутка. Дори си спомням, че скоро след като мис Кентън замина за Корнуол през 1936 г., а аз никога не бях ходил по тези места, често прехвърлях том трети от поредицата на мисис Саймънс, който разкрива на читателите прелестите на Девън и Корнуол. Текстът беше придружен от снимки и — според мен дори още по-въздействащи — художествени скици от двете графства. По този начин бях придобил известна представа за мястото, където мис Кентън живееше със съпруга си. Но както казах, всичко това беше през трийсетте години, когато книгите на мисис Саймънс се четяха с възхищение в благородническите имения из цялата страна. Аз лично не бях ги прелиствал от много време, докато последните събития не ме накараха да сваля от лавицата томчето, посветено на Девън и Корнуол. Отново разучих прекрасните описания и илюстрации и сигурно сте в състояние да си представите нарастващото ми нетърпение при мисълта, че сега можех да предприема реално пътешествие с кола из тази част на страната.
Очевидно не ми оставаше нищо друго, освен пак да повдигна въпроса пред мистър Фарадей. Разбира се, винаги съществуваше възможността предложението му отпреди две седмици да е било само моментна прищявка. Но доколкото мога да съдя от наблюденията си през тези няколко месеца, мистър Фарадей не е от онези господари, притежаващи най-дразнещата черта на характера — непостоянството. Нямаше причини да се съмнявам, че той възторжено ще подкрепи идеята за автомобилното ми пътешествие и дори ще повтори любезното си предложение да „поеме разходите за бензина“.
Въпреки това аз внимателно обмислих кой би бил най-подходящият момент да подхвана темата отново; защото, както споменах, макар че нито за миг не се съмнявах в твърдата дума на мистър Фарадей, не беше много разумно да го заговарям, когато беше зает или разсеян. Един отказ в подобна ситуация можеше да не отразява истинското мнение на господаря, а откажеха ли ми веднъж, щеше да ми е изключително трудно да се върна на темата. Следователно беше повече от ясно, че трябваше много мъдро да подбера мига.