През следващите дни обаче аз се научих да не се учудвам на подобни забележки и усетех ли закачливия тон в гласа му, отвръщах с подходяща усмивка. Въпреки всичко така и досега не съм успял да прозра какво всъщност се очаква от мен в такива случаи. Може би трябва сърдечно да се разсмея; или да отговоря с някое остроумие. Втората възможност сериозно ме занимаваше напоследък и е нещо, в което все още не съм напълно убеден. Може пък в Америка остроумните забележки на служителите да се приемат като белег за висок професионализъм. Между другото, спомням си, че мистър Симпсън, кръчмарят, веднъж каза, че ако е в Америка, въобще няма да си бъбри с нас така приятелски, а ще ни засипва с груби шеги по адрес на слабостите и недостатъците ни, защото клиентите очаквали от него точно такова поведение. Освен това, когато преди няколко години мистър Рейн пътува със сър Реджиналд Мовис до Америка като негов камериер, после ни разказа, че шофьорът на нюйоркското такси постоянно се обръщал към клиента си по начин, който в Лондон би завършил със сбиване или откарване на шофьора в най-близкия полицейски участък.
Следователно напълно е възможно господарят ми да очаква да отвръщам на шегите му подобаващо и да смята неспособността ми да го направя за недостатък. Както вече казах, проблемът много ме занимава. Само че тази работа с остроумията никога няма да е сред любимите ми задължения. Вярно, че в нашите променливи времена човек трябва бързо да се адаптира и към по-несвойствени за професията му дейности; но остроумието е съвсем друго нещо. Как например мога да бъда сигурен, че в дадения момент остроумната забележка е била подходящата реакция? Едва ли е необходимо да се замисляме над катастрофалните последици от шеговита забележка, оказала се не на място.
И все пак неотдавна и аз събрах кураж и се опитах да отговоря според очакванията. Тъкмо сервирах сутрешното кафе, когато мистър Фарадей се обърна към мен със следните думи:
— Предполагам, че не ти си издавал тези грачещи звуци сутринта, Стивънс?
Съобразих, че господарят ми има предвид двамата цигани, които събираха старо желязо и бяха огласили околността с обичайните си викове. Съвсем случайно същата сутрин бях разсъждавал над дилемата дали от мен се очакваше да отвръщам на шегите с шега и сериозно се бях разтревожил как ли господарят приемаше неумението ми да откликвам адекватно. Ето защо се замислих за някой остроумен отговор, но такъв, който нямаше да засегне никого, в случай че не бях преценил ситуацията правилно. След миг-два мълчание рекох:
— По-скоро лястовички, а не гарги, бих казал, сър. От онези, мигриращите. — И съпроводих думите си с подходяща скромна усмивка, която трябваше недвусмислено да подскаже, че съм изрекъл остроумие, тъй като не желаех мистър Фарадей да сдържа спонтанната си веселост заради ненавременно уважение.
Той обаче само ме изгледа недоумяващо и попита:
— Какво каза, Стивънс?
Едва тогава ми хрумна, че остроумието ми не би могло да се разбере от човек, който не знае, че сутринта са минали цигани. Нямах понятие как да продължа, затова реших, че е най-добре да прекратя темата, престорих се, че имам спешна работа, извиних се и напуснах стаята, като оставих господаря си дълбоко озадачен.
Очевидно доста обезкуражително начало за съвършено новия вид задължение, което се изискваше от мен; толкова обезкуражително, че, да си призная, не повторих опита. В същото време не мога да не забелязвам неудовлетворението на мистър Фарадей от начина, по който се държа при многобройните му шеги. Дори започва да ми се струва, че упорството му в тази насока цели да ме подтикне да му отговарям в същия дух. Каквото и да означава поведението му обаче, след онова първо остроумие по адрес на циганите аз така и не можах да измисля друго достатъчно бързо.
Подобни затруднения днес още повече занимават мислите ми, защото няма как да ги обсъдя и да обменя мнение с колеги от професията, както правех някога. Не беше толкова отдавна, когато човек имаше спокойствието, че възникнеше ли неяснота, свързана с професионалните му ангажименти, много скоро щеше да я сподели с някой колега, чието мнение зачиташе. А по времето на лорд Дарлингтън, когато дамите и господата ни гостуваха за дълго, имахме прекрасна възможност да установим дружески отношения със съпровождащите ги колеги. И трябва да ви кажа, че в онези бурни дни в помещението за прислугата често се събираха едни от най-добрите професионалисти в Англия и до късни нощи сме разговаряли край тлеещата камина. И ако някой влезеше, той нямаше да чуе само клюки, а по-често теми, свързани с проблемите, занимаващи нашите господари, или последните новини от вестниците; и, разбира се, както е характерно за представителите на всички професии, неизменно говорехме и за работата си. Понякога, естествено, се разразяваха остри спорове, ала обикновено преобладаваше дух на взаимно уважение. Може би ще придобиете по-добра представа за атмосферата на тези вечери, ако ви кажа, че редовни посетители бяха личности като мистър Хари Греъм, иконом и личен камериер на сър Джеймс Чеймбърс, както и мистър Джон Доналдс, камериер на мистър Сидни Дикенсън. Имаше и други, не толкова известни може би, но чието присъствие правеше всяко посещение запомнящо се. Един от тях беше мистър Уилкинсън, камериер на мистър Джон Кампбъл, прочут с дарбата си да имитира знатни благородници. Или например мистър Дейвидсън от Ийстърли Хаус, чиято страст при спор можеше да изплаши всеки непознат, така както невероятната му благост умиляваше по всяко друго време. Или да вземем мистър Херман, камериер на мистър Джон Хенри Питърс, чиито крайни виждания бяха нетърпими, но пък и никой не беше в състояние да устои на гърления му смях и йоркширски чар. И още, и още… В онези години съществуваше истинска колегиалност в професията, независимо от дребните различия в подхода на всеки от нас. Всички бяхме от една черга, така да се каже. А не както сега. Ако все пак някой слуга придружава господаря си, който ни гостува, той обикновено е новак и говори само за футбол или предпочита да прекарва вечерите не край камината в помещението за слугите, а на чашка в кръчмата.