След това се появи гласът:
— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?
Погледът на Анес се насочи към чучелото.
Преди да бъде превърнато в закачалка, то дълго време беше използвано като манекен при упражнения с рапира. Две трети от хоризонтално изправените му ръце бяха ампутирани, а тялото — забито на солидна поставка. Тя не му позволяваше да помръдва — беше покрито с пробождания, които ставаха все повече и повече в близост до символичното сърце, очертано в дървото. Балардийо, войникът, на чиито грижи Анес беше поверена от баща си, беше донесъл това полуизгнило туловище от полето, където то служело за плашило. По онова време, още дете, бъдещата баронеса трудно повдигаше с две ръце една рапира, дълга колкото нея. Но не искаше и да погледне никоя друга.
Викът на приближаваща виверна разцепи тишината.
Анес обу ботушите си, облече кожения корсет, който се завързваше отпред, преметна през рамо портупея, грабна рапирата си и отиде на двора, където се появяваха първите сенки на вечерта.
Ездачът слезе от бялото влечуго с широки прибрани криле. Цветът на животното и на ливреята на мъжа не оставяха място за никакво съмнение: той беше кралски куриер. Вероятно пристигаше направо от Лувъра.
След като се увери, че пред него стои самата баронеса Дьо Водрьой, и почтително я поздрави, той ѝ подаде писмо, което извади от кобура на седлото.
— Благодаря. Очаквате ли незабавен отговор?
— Не, госпожо.
Анес видя Марион да се появява на прага на кухнята и насочи кралския пратеник към нея, за да му сипе чаша вино и да му даде за хапване всичко, което поиска, преди да си тръгне. Мъжът поблагодари и остави Анес в компанията на виверната, която, кротка и благонамерена, протягаше дългия си врат, за да разгледа околностите с невъзмутим поглед.
Анес разчупи восъчния печат на кардинал Ришельо и безучастно зачете писмото.
— Какво има? — попита Балардийо, който се появи, за да научи новините.
Тя не отговори веднага, но обърна глава към него и дълго го гледаше втренчено.
След това, за първи път от много време насам, се усмихна.
27.
Вечерта трима конници преминаха през вратата „Бюси“ за да се озоват в просторното и спокойно предградие на абатството „Сен Жермен“. Те поеха по улица „Гълъбарника“, скоро завиха по „Светите братя“, минаха покрай Протестантското гробище и при болницата „Шарите“ тръгнаха по улица „Сен Гийом“.
— Пристигнахме — рече Ла Фарг и скочи на земята.
Марсиак и Алмадес едновременно погледнаха към портата, пред която бяха спрели — масивна, мрачна врата с две правоъгълни крила, украсени с дървени плоскости, забити с големи пирони с кръгли главички. Всички слязоха от седлата и докато капитанът удари три пъти с чукчето от ковано желязо, те разглеждаха спокойната улица, която наблизо, се отклоняваше към улица „Сен Доминик“. Вече нямаше навалица по паветата, позлатени от залязващите лъчи, а търговците прибираха стоката си. Миризма на готвено се примесваше с парижката смрад на изпражнения. Недалеч житен сноп служеше за разпознавателен знак на една гостилница.
— Почти нищо не се е променило — рече гасконецът.
— Не е — отговори лаконично испанският учител по фехтовка.
Малка вратичка за пешеходци беше разположена в долния край на едно от крилата на портата. Тя леко се отвори и отвътре някакъв глас попита:
— Кои сте вие?
— Посетители — отговори Ла Фарг.
— Очакват ли ви?
— Нуждаят се от нас.
Странната размяна на любезности предизвика носталгичната усмивка на Марсиак.
— Може би най-после тази парола трябва да бъде сменена — промълви той на Алмадес. — Все пак, след пет години…
Събеседникът му повдигна рамене: важното беше в този късен час да им отворят, и точно това се случи.
Ла Фарг влезе пръв, останалите го последваха, като дърпаха юздите на конете си, за да ги накарат да сведат глави. Щом преминаха през вратата, шумът от копитата на жребците отекна по паветата и дворът се изпълни с глъчка.
Беше стара сграда в строг архитектурен стил, масивна, цялата от сив камък, която един хугенот пуритан беше построил по свой вкус непосредствено преди Вартоломеевата нощ14. Тя приличаше на древните господарски домове, които оцеляваха след многобройни кампании и чиито фасади бяха крепостни зидове, а прозорците — бойници. Висока стена отделяше двора от улицата. Отдясно на входа се издигаше порутеното крило на съседното здание. Насреща стърчаха портите на голямата конюшня, а до нея беше хамбарът за просо. Отляво се намираше основната част, предназначена за обитаване. Най-горе имаше куличка и гълъбарник, таванското помещение беше под солидния покрив, два реда прозорци с каменни рамки гледаха към двора, кабинетът заемаше цял етаж, после идваше приземният, до който се стигаше по няколко стъпала.
14
Масово избиване на повече от 3000 хугеноти във Франция на 24 август 1572 г., в деня на свети Вартоломей; според много исторически източници организатор е Катерина Медичи, майка на крал Шарл IX.