Мислеше, че всичко е свършило, но дочу приближаването на кон.
Свъсил вежди и с гневен поглед, опрял ръка до стената, край която изпразни вътрешностите си, Лепра се взря в наближаващия конник.
Беше много млад и много елегантен благородник с руси мустаци, който яздеше луксозно оседлан кон.
— Моите поздравления, господин Лепра.
Кавалерът направи усилие да се изправи, макар че всичко го болеше и усещаше как дори полъхът на вятъра може да го събори.
— За тези, които не познавам, съм господин кавалерът Д’Оргьой. Моля да ме извините.
Лепра изплю тлъста слюнка, пълна с гной и кръв.
— А вие кой сте?
Кавалерът се усмихна съучастнически и насочи зареден пищов към Лепра.
— Това е без особено значение, тъй като вие, господин кавалер Д’Оргьой, ще отнесете името ми в гроба.
Очите на ранения мъж блеснаха.
— Всеки човек на честта би слязъл от коня и би извадил рапирата си.
— Да. Сигурно е така.
Маркиз Дьо Ганиер се прицели и застреля Лепра право в сърцето.
2.
Легнал си малко по-рано от обичайното, Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо четеше, когато някой почука на вратата. Горяха свещи и в тази студена пролетна вечер огромен весел огън от цепеници пламтеше в камината. Тримата секретари, които стояха в стаята на Кардинала, бяха винаги готови да напишат писмото, което трябваше да им бъде продиктувано, или да положат за господаря си грижите, които крехкото му здраве изискваше. Двама от тях спяха на походни легла, подредени до стените, докато третият оставаше буден, седнал на стол. Той стана, изчака нареждане от Негово Преосвещенство, внимателно надникна навън и тогава широко отвори вратата.
Влезе около петдесетгодишен монах капуцин. Облечен със сива власеница и обут със сандали, той безшумно се приближи до голямото легло с колони и завеси, в което Ришельо седеше, опрял гърба си на възглавници, за да облекчи кръста си.
— Пристигна поща от Регенсбург — каза той и подаде някакво писмо. — Вероятно ще искате да го прочетете още сега.
Роден като Франсоа-Жозеф Льоклерк дю Трамбле, този, когото всички наричаха отец Жозеф, беше от благородно семейство и получи солидно военно образование, преди — на двайсет и две годишна възраст — да отиде по призвание при капуцините. Реформатор на своя орден и основател на „Дъщерите на Голготата“15, той се прочу в двора с усърдието и с проповедите си. По онова време беше станал знаменития Сив кардинал, което ще рече най-близкият и най-влиятелният сподвижник на Ришельо. Той понякога ръководеше Съвета, скоро щеше да стане министър и Негово Преосвещенство с пълно доверие му предоставяше управлението на някои държавни дела. Искрено приятелство, взаимно уважение и еднаква убеденост за политиката, която трябва да водят срещу Хабсбургите в Европа, свързваше двамата мъже.
Като затвори „Успоредните животописи“ на Плутарх, Кардиналът взе пратката и поблагодари.
— Има още нещо — каза отец Жозеф.
Ришельо разбра и отпрати секретарите си. Когато онзи, който стоеше на пост, събуди и придружи колегите си в съседна стая, капуцинът взе стол и Кардиналът рече:
— Слушам ви.
— Искам отново да поговорим за вашите… Остриета.
— Мислех, че сме се разбрали по този въпрос.
— Отстъпих, но не успях да приема всичките ви аргументи.
— Вие знаете, че хора с подобна закалка скоро ще бъдат необходими на Франция.
— Има и други освен тях…
Ришельо се усмихна.
— Няма. Когато казвате тях, зная, че имате предвид него, нали?
— Вярно е, че не обичам особено господин Дьо ла Фарг. Той не се подчинява и много често е престъпвал вашите заповеди.
— Така ли?
Капуцинът си позволи кратко обобщение на фактите, като ги изброяваше и ги посочваше с пръсти.
— Спомнете си. В Кьолн, в Бреда, в Бохемия. А да не говорим за катастрофата в Ла Рошел…
— Макар че Ла Рошел излезе от лоното на Франция, за да се превърне в протестантска република, не мисля, че можем да вменяваме отговорността на капитан Ла Фарг. В крайна сметка беше достатъчно, че дигата успя да устои няколко дни на напора на океана… Колкото до останалите събития, които споменахте, струва ми се, че Ла Фарг не се подчини на разпорежданията, за да изпълни по-успешно възложените му мисии.
— Той ще продължи да се държи все така. От онази човешка раса е, която никога не се променя.
— Надявам се.
Отец Жозеф въздъхна и се върна към проблема:
— А какво предполагате, че ще се случи, когато Ла Фарг открие тайните мотиви на мисията, която имаме намерение да му поверим! Ще се почувства излъган и заради недоволството си може да се опита да провали всичко. Ако установи истинската идентичност на граф Дьо Понтеведра!…
15
„Дъщери на Голготата“ е бенедиктинско религиозно сестринство, основано през 1617 г. от Антоанет д’Орлеан Лонгвил (1572-1618) и отец Жозеф (1577-1638).