— Продължавам да мисля, че трябва да го държим настрана от делата си.
— Невъзможно — прекъсна го виконтесата. — Напротив, посрещнете го добре. Не скривайте от него нищо и го използвайте по най-подходящия начин. Тъй като и двамата се досещаме, че мисията на Савелда е да ни наблюдава, не трябва да позволяваме той да усети подозренията ни. Нека покажем, че сме благодарни за честта, която Великата ложа на Испания ни гласува, като поставя подобна личност на наше разположение…
— Така да бъде.
След като се разбраха, виконтесата премина към друга тема:
— Кога ще заловите Кастила?
— Скоро. Вероятно тази нощ.
— А момичето?
— Кастила ще ни отведе при нея и ще я отвлечем.
— Натоварете Савелда с тази задача.
— Но…
— Така ще го впрегнем на работа. И ще освободи ръцете ни, за да подготвим първата си церемония за посвещаване. Когато това стане, във Франция ще съществува ложа на Черния нокът, а братята ни от Испания, колкото и да ревнуват, ще са безсилни.
— Тогава вие ще получите ранга на Господарка.
— А вие — на Първия посветен… Но да не се радваме още на победата. Мнозина са се провалили, защото прекалено рано са смятали, че са успели, и не са усетили близката опасност. Аз обаче предчувствам тази опасност.
В дъното на градината, сред потънал в зеленина кът, имаше пейка. Виконтесата седна и покани Ганиер да я последва.
— Ще ви кажа нещо — прошепна тя, — което господарите ни и Савелда не бива да знаят: вчера един от нашите агенти е заловен в Кардиналския дворец.
— Кой?
— Най-добрият. Най-опитният. Най-ценният.
— Ленкур!
— Да. Ленкур… Все още не зная какво точно се е случило, но арестът е факт. Господин Дьо Ленкур е бил разкрит. В този момент е в затвора и навярно чака да го разпитат.
— Къде?
— В „Шатле“.
— Ленкур няма да проговори.
— Ще видим. Но въпреки всичко трябва да вземем мерки за сигурност.
6.
Дълга нощ измина, откакто капитан Сен Жорж заповяда на Ленкур да предаде рапирата си, и подписа арестуването му за измяна. След това, с многобройна охрана, затворникът беше отведен в „Шатле“, където взеха и последните му лични вещи, преди да го пратят в килията. За света той сякаш беше потънал в недрата на земята.
Вече не съществуваше.
През 1130 г. Луи VI построи малък укрепен замък — на френски „шатле“, за да защитава Търговския мост на десния бряг на Сена. Станал ненужен след издигането на крепостната стена от Филип II Огюст, „Големият Шатле“ — наричан така, за да се различава от „Малкия Шатле“, построен от другата страна на реката — изгуби военното си предназначение. Свети Луи го разшири, Шарл IV го преобрази, а Луи XIII го реставрира. През XVII век „Шатле“ стана седалище на превотския съд16, а главната кула приюти затвор. Килиите бяха разположени на няколко етажа и всяка си имаше име. Най-горе се намираха общите помещения, където се трупаха много затворници: Хубавата гледка, Залата, Варварската обител, Павилионът; под тях имаше три индивидуални килии: Касапницата, Бомон и Дрозда; отдолу беше друга обща зала — Занданът, и накрая, в подземията, най-страшните килии, без въздух и светлина: Дупката, Ямата, Геената и Единочката.
Хвърлиха Ленкур в Геената, където той тъпчеше сам по гниеща и пълна с гадини слама. Поне го съжалиха и не го тикнаха в Дупката, където спускаха затворника с въже. Дъното на тази клоака тънеше в блатна вода и имаше формата на обърнат конус, така че човек не можеше нито да седне, нито да легне, нито дори да се облегне.
Откакто вратата хлопна зад гърба на Ленкур, изминаха часове, протяжни и изпълнени с мълчание, в абсолютен мрак. Някъде отдалече понякога се чуваше ехото на нечий стон, на някой полудял от самота затворник или на клетник, подложен на мъчения. Терзаеше го и шум от вода, бавно се стичаха капки в мръсните локви. Плъхове чегъртаха с нокти влажните камъни.
Изведнъж, най-вероятно сутринта, някакъв ключ се превъртя в бравата. Влезе благородник с посивели мустаци, а тъмничарят му даде запалена факла, преди да затвори вратата.
Ленкур стана и присвивайки клепачи, разпозна Брюсан.
— Не би трябвало да сте тук, Брюсан. Никой не знае, че съм в затвора.
— Вземете — отвърна мъжът и му подаде бутилка вино и комат бял хляб.
Бившият гвардейски енсин на драго сърце прие дара. Той лакомо захапа хляба, но съумя да се овладее и започна бавно да го дъвче. След това отпи глътка вино и попита:
— Как успяхте да дойдете при мен?
— Офицерът на пропуска ми дължеше една услуга.
— Тя равнява ли се на онова, което той сега стори за вас?
16
Превотски съд във феодална Франция е първа съдебна инстанция по граждански и углавни дела, а висшата съдебна инстанция е парламентът.