— Не.
— Значи сте му длъжник… Съжалявам, при това всичко е безсмислено. Все пак ви благодаря… Сега си тръгвайте, Брюсан. Вървете си, преди напълно да се компрометирате.
— Времето ни е кратко. Но искам да ми кажете нещо.
С небръснати бузи и изострени черти, Ленкур се опита леко да се усмихне.
— Дължа ви го, приятелю.
— Само ми кажете, че всичко това не е вярно — разгорещи се старият гвардеец. — Кажете ми, че грешат. Кажете ми, че не сте шпионин, за какъвто ви обявяват. Кажете ми, в името на приятелството, а аз ще ви повярвам и ще ви защитя!
Затворникът дълго гледа войника.
— Не искам да ви лъжа, Брюсан.
— Значи е вярно?
Мълчание.
— Господи! — възкликна Брюсан. — Вие?… Предател?…
Смазан, разочарован, все още неспособен да повярва на чутото, той отстъпи една крачка. Най-после, като човек, готов да се изправи срещу неизбежното, се изпълни с вдъхновение и възкликна:
— Тогава говорете, Ленкур. Каквото и да се случи, ще бъдете съден и ще си получите заслуженото. Но не избягвайте отговора на моя въпрос…
Ленкур потърси най-точните думи.
— Предателят изменя на господарите си, Брюсан.
— И какво?
— Мога да ви се закълна, че не съм изменил на моите.
7.
Той се събуди превързан и измит в таванската стая, която обитаваше под наем на улица „Кокатрикс“17, и разпозна характерните особености на личното си пространство веднага щом отвори очи.
— Ето че най-после се завърнахте сред нас — дочу красив мъжки глас.
Макар да беше облечен скромно, благородникът, седнал на един стол край леглото, притежаваше естествена елегантност, която от сто крачки издаваше големия аристократ. Беше с рапира; оставил шапката си близо до себе си, държеше книга, която затвори. Наближаваше четирийсет години и служеше в ротата на кралските мускетари.
— Добър ден, Атос — поздрави го Лепра.
— Добър ден. Как се чувствате?
Лепра внимателно се изправи на възглавницата и огледа раните си. Ръката му беше здраво бинтована, както и бедрото под чаршафа, покриващ голото му тяло. Не го болеше много, усещаше се отпочинал и съзнанието му бе ясно.
— Учудващо добре — отговори той. — А писмото?
— Успокойте се, то стигна до предназначението си. Гвардейският офицер при вратата „Сен Дьони“, на когото предвидливо сте го поверили, щом сте пристигнали в Париж, без да се бави, го е предал на господин Дьо Тревил… Гладен ли сте?
— Да.
— Това е чудесен знак.
Атос взе някаква кошница, която постави на леглото между тях двамата, повдигна кърпата на червени и бели карета, а под нея имаше салам, сирене, рибен пастет, половин самун хляб, нож, две чаши и бутилка вино.
— Значи така — рече Лепра, докато мускетарят му приготвяше намазана филия хляб, — аз съм жив!
— Да, разбира се. Ето, хапнете.
Раненият захапа сандвича с пастет и усети, че апетитът му не е отслабнал.
— И на какво дължа присъствието си на този свят?
— Първо — на Бога. След това — на господин Дьо Тревил… Но първо ми кажете какво си спомняте?
Лепра напрегна паметта си.
— Вчера вечерта, по мрак… Защото това се случи вчера вечерта, нали?
— Да.
— Значи, вчера вечерта, попаднах в засада на кръстовището на улиците „Сен Дьони“ и „При мечките“. Успях да се справя с по-голямата част от нападателите, но последният, благородник, ми видя сметката. Спомням си, че ме застреля с пищов, и всичко след това е мъгла.
— Познавате ли убиеца си?
— Не. Но сега вече бих го разпознал между хиляди други.
Атос кимна и се замисли. Той нямаше представа нито от детайлите, нито от същността на тази мисия, но като дискретен човек не зададе никакви въпроси. Имаше подозрения, че кавалерът също не знае много повече от него. Обърна се назад, свали от облегалката портупея на Лепра и рече:
— Ето причината, поради която най-вече трябва да благодарите на Бога. Той ви е създал левак.
Лепра се усмихна.
Тъй като беше левак, носеше рапирата си отдясно. Тежкият му кожен портупей минаваше през гърдите му от лявото рамо и беше спрял куршума, насочен към сърцето му. Така че той беше припаднал от удара.
— Слава Богу, че убиецът ми не се е целил в главата…
— Има и случайности в сраженията. Те невинаги са гибелни.
Лепра се съгласи с тези думи и пое подадената му чаша вино. Имаше достатъчно военен опит и знаеше, че боецът нерядко дължи живота си на късмета.
— Макар да се досещам — каза той, докато се чукаха за здраве, — кажете ми сега защо трябва да благодаря на господин Дьо Тревил.