— Ъъъ… прехвърлянето? — запъна се Келър. — А, да… — Той се стараеше да говори колкото се може по-ясно, но с течение на времето установи, че вместо да става по-спокоен, страхът му прераства в чист ужас. Без никакви визуални знаци — кимвания, усмивки, намръщвания, без никакви подсказвания на стойки или изражения, без насърчителните „Ммм“ или „Да, продължавайте“, той не можеше да разбере дали докладът му е бил приет с топло бащинско снизхождение, с убийствен гняв, или с нещо по средата между двете.
— Можете ли да предложите някакъв анализ?
— Ъъъ, анализ? Аз, ъъъ…
— Знаете ли, или можете ли да предположите по каква причина управител Майкълсън е настоявал да се извърши това прехвърляне, включително със заплаха за насилие, а след това изведнъж е променил мнението си?
Келър потърка дланите си под масата, опитвайки се да избърше слузестия слой от пот върху тях.
— Аз, ъъъ, не, предполагам… Тоест не мога да предположа, дори не съм мислил…
— Тези разговори на Майкълсън в реално време — с кого бяха?
— Аз не мога, ъъъ… — Той се застави да млъкне и да си поеме дълбоко дъх. — Обикновено аз, ъъъ… копирам комуникационните файлове на управителя от терминала му, докато той отсъства от офиса, но… разбирате ли, ядрата с данните…
— Имате ли някакви доказателства, независимо дали документални, или други, изтриването на данните да е било преднамерен акт на саботаж?
Да не мислеха, че той лъже? Или искаха нещо, което да им поднесе на тепсия главата на управителя? В каква неприятност се беше забъркал?
— Аз, ъъъ… не, не преки. Н-но за какво му е да ме заплашва, ако не се е опитвал да скрие нещо?
Гласът му секна, неподвижното лого хвърляше зелена светлина върху лицето му. Неподвижният рицар върху крилатия кон се взираше в него и това продължи безумно дълго.
Най-накрая, като благословия, той чу:
— Занаятчия Келър, свободен сте. Върнете се към задълженията си.
Келър гледа дълго време към празния сив правоъгълник на екрана си, а после, сякаш събудил се от дрямка, се сепна и скочи на крака.
Наистина много му се искаше да използва тоалетната.
5.
Асансьорът докара Хари до сервизен коридор — гладки бели стени, стоманени врати и безличен килим. А още и следи от времето — плесен по стените, прах в застоялия въздух, в рязък контраст с безупречните свободни за достъп области на Студията. На Хари му се наложи да измине извивката на коридора почти до неговия край, а Роувър го следваше по петите. Врата, която отвори с пръстовия си отпечатък, го отведе до половинкилометровия прозрачен тунел, свързващ Студията и Екзозеума. По цялата дължина на тесния му под беше постлан полиефирен килим. Ниските сиви облаци ръсеха дъждец, който изкривяваше гледката зад бронираното стъкло, а боботенето на дъждовните капки почти заглушаваше шепота на климатиците. Хари крачеше бързо над наподобяващия медена пита гараж на двайсет метра под краката си, заобиколен от десетметрова ограда.
— Роувър, стой! — нареди той на инвалидната си количка, когато достигна бронираната врата на Екзозеума.
Креслото застина на място, изщраквайки със спирачки. Хари седна, прехвърляйки теглото си от крак на крак, намръщи се — беше достатъчно лошо и че използва това нещо, когато има нужда; но не можеше да се почувства уютно, когато седи в количката с функциониращи крака.
Протегна се и предложи пръста на датчика на вратата. Гласовият синтезатор на системата за безопасност каза:
— Достъпът е забранен. — Лица, чието здравословно състояние зависи от биоелектронни импланти, не се допускат в това съоръжение съгласно акта за намаляване на риска от…
— Код Майкълсън едно.
— Моля гласов образец за разпознаване.
— Веднага: „Томи е мърляч, разгонен темерут…“ — каза Хари с безстрастен глас. — Но: „Моля в авангарда, сър!“ — щом лъхне на барут…5
Вратата се плъзна встрани със съскане, разкривайки малко шлюзово помещение, голямо, колкото да побере трима-четирима души. В другия му край имаше втора стоманена врата, на която вместо детектор за отпечатъци имаше голямо мандало.
— Добре дошли в Екзозеума, Администратор Майкълсън.
Хари изкриви лице; мразеше този момент. Пограничните ефекти бяха убийствени.
Пое си дълбоко дъх и премина с количката през прага. Веднага, щом вратата зад гърба му се затвори, краката му започнаха да треперят и да се извиват като галваничната реакция на мускулите на жаба при дисекция. Той изръмжа през зъби и завъртя бясно креслото си, за да може да отвори вътрешната врата; краката му бяха обхванати от такива спазми, сякаш някой беше забил шишове за лед в бедрата му.