— Но защо ти е потрябвало да правиш всичко това? — учуди се страшно много Арсений Николаевич. — Нали в Совдепия си „персона грата“, приятелю? Да не си си променил убежденията?
Андрей Арсениевич с нескрита наслада пресуши чаша истинска „Нова светлина“, огледа всички с весели очи и се изказа донякъде високопарно:
— Върнах се от Русия преизпълнен с надежди. Ще оцелее това племе!
Таня се скиташе из нощна Ялта и не забелязваше красотата й: нито спуснатите за през нощта и отразяващи сега лунната светлина климатични паравани на огромна височина над града, нито нагъсто греещите светлини по склоновете на хълмовете, нито извисяващите се един след друг стъклени гиганти от „втората линия“, нито каменните лъвове, орли, наяди и атланти от „първата историческа линия“ покрай крайбрежната улица „Татарите“. Не забелязваше нищо, отвътре я тресеше паника, вътрешна треска. На два пъти зърна във витрините лицето си, изкривено от неосъзнат страх, и не го позна, тя сякаш и не усещаше самата себе си, не осъзнаваше напълно присъствието си в нощния град, където животът не замираше дори за миг. Машинално влезе в ярко осветен пуст супермаркет, прекоси го надлъж, като докосваше машинално някакви предмети, които неясно защо бяха неразбираеми за нея, на изхода купи една абсолютно нелепа вещ, някаква боливийска шапка, нахлупи я на главата си и когато излезе от супермаркета, се озова на малък площад, заобиколен от старинни къщи, на покрива на едната от тях върху глобус бе разперил криле орел, пред входа на друга лежаха лъвове, атлант и кариатида крепяха портика на трета. Тук се почувства малко по-спокойна, изведнъж усети глад. Това я зарадва — просто съм гладна. Не ми се иска да се давя, нито да се беся, нито да се тровя — просто да хапна нещо.
На площада под големи кипариси, чиито върхове леко се полюшваха от егейския ветрец, беше паркиран голям фургон каравана с номер от ФРГ. Всичките му врати бяха отворени, вътре няколко души играеха карти, а един гол човек, само по бански, седеше на стъпалото на фургона и пушеше. Щом видя Таня, той учтиво я повика и запита какво би казала за малко секс.
— Животно! — кресна му Таня.
— Ентшулдиген — извини се човекът и добродушно добави нещо в смисъл: защо трябва да се ядосвате толкова.
На отсрещната страна на площада светеха стъклените стени на денонощното заведение със забавното, истински ялтенско име „Уилкинсън, синът на Вилицата“88. Виждаше се някаква дебелогъза особа, която нагъваше огромна торта е бита сметана и ягоди. Таня влезе, седна през няколко табуретки от дебеланата и поиска порция шишчета. Двамата усмихнати „юга“, чиито глави, естествено, също бяха пълни само със секс, за няколко минути й приготвиха чиния с чудесно изпечени шишчета, сложиха до нея дървена паница със салата, олио, подправки и бутилка минерална вода.
— На нервна почва ли го правите? — попита на руски дебеланата, която унищожаваше тортата.
— Кое да правя на нервна почва? — Таня я изгледа враждебно: раздърпано създание, кълките издуват шортите, шкембето виси между краката й, по гърдите — пръски сметана, устата й — мокра — дали от размазано червило или пък от разтекли се ягоди.
— Ами тези среднощни — дебеланата се изкиска — хапвания. По-рано не страдах от това, кълна ви се. Бях по-стройна от вас, госпожице. На „Татарите“ всички юнаци подсвирваха подир мен. Имах еротична походка, всички ахваха. Сега изживявам нервен стрес — денем спя, а нощем набивам торти. За една нощ изяждам седем. Как ви се струва, а? — тя се вгледа в Таня — дали кабалистичната цифра й е направила впечатление, и като забеляза, че не, добави почти заканително: — Понякога стигам до дузина! Една дузина торти! Как ви се струва, а! И всичко това заради мъжете! — тя внимателно погледна Таня.