Той мигновено разбра всичко и излетя горе, обгърна раменете на мятащата се Таня и я притисна до себе си.
Зад стойката на рецепцията прекрасно школуваните професионалисти — портиерът и помощникът му — се правеха, че не се е случило нищо особено. Само тихо си говореха.
— Обърнете внимание, Мухтар ага, какви невероятни дами започнаха да пристигат при нас от Москва.
— Да, да, там определено стават много сериозни промени, Флинч, щом започват да се появяват такива невероятни дами.
— Мухтар ага, какво мислите за Идеята за обща съдба?
— Сигурен съм, Флинч, че ще принесем голяма полза за великия Съветски съюз. Макар че не съм руснак, аз се гордея с огромните успехи на СССР. Това е многонационална страна и между другото там на Волга живеят наши братя татари. Ами ние, Флинч? Любопитен съм какво мислите за присъединяването вие, англокримчаните?
— Мисля, че ще можем да окажем добра помощ на съветските другари при организирането на хотелското дело.
— Браво, Флинч, радвам се, че работя с прогресивен човек като вас.
— Господа! — извика им отгоре Лучников. — Помогнете ми, ако обичате, да натоварим багажа на моята дама в колата ми!
След четвърт час те вече се движеха с огромна скорост с опашатия турбо питър по главния фриуей към столицата. Андрей всяка минута целуваше Таня по бузата.
— Вместо всичките онези хапчета вземи само това — той й подаде на длан розово хапченце транквилизатор. — Всичко е вече наред, Танюша. Аз съм виновен за всичко. Заплеснах се по моите приключения из Русия и те изоставих. Искаш ли да знаеш какво ти се е случило тази нощ?
— Не! — викна Таня. — Нищо не искам да знам! Нищо не се е случило!
Хапчето изведнъж я изпълни с радост и спокойствие. Пространството светна. Долу под стоманената гърбица на фриуея прелиташе благодатна и мирна страна, по хоризонта преплуваха зелените хълмове, яркосините чела и зъби на древните планини — страна на наивна и очарователна романтика, осъществената мечта на бялата гвардия, измислените градове и планини на Грин.
— С мен не се е случвало нищо, любими — мърмореше тя. — От деня, когато ти излезе от нашия дом, с мен не се е случвало нищо. Имаше празен и безсмислен хаос. Едва днес ми се случи нещо. Ти пристигна да ме вземеш — ето това се случи, нищо друго.
Лучников се усмихна и още веднъж я целуна по бузата.
— Работата е там, че те е проследила „Вълчата глутница“, това е законспирираното (е, в нашите условия всяка конспирация е измамна) крайно дясно крило на СВРП — Съюз за възраждане на родината и престола. Е, честно казано, на тях изобщо не им дреме за родината и престола. Това са просто истински фашисти, бандюги, спекулиращи с романтиката на „бялото движение“, оттук и вълчите опашки, като на конниците на генерал Шкуро. Малобройни са, влиянието им върху масите е почти нулево, но имат оръжие и пари, а най-важното — нагло хулиганско безумие. Не без значение е и обстоятелството, че сега им е водач лицето Игнатиев-Игнатиев, мой бивш съученик и враг през целия ми живот, който има някакъв комплекс спрямо мен, най-вероятно от хомосексуален характер. Именно той е организирал нападението срещу теб. Следили са те през всичките тези дни и накрая са осъществили киднапинга92. Смятали са да те изнасилят и осквернят само за да ми отмъстят и да ме заплашат за пореден път. За щастие за това е научил друг наш съученик — Вадим Востоков, осваговец, който незабавно се е свързал с още един наш съученик — Саша Чернок, военен летец, и именно той е вдигнал по тревога цялата своя спецкоманда. Сега тези бандити са във военния арест на Качинския полк и ще бъдат предадени на съда.
— И това е всичко? — попита Таня.
— Това е всичко — нова целувка по бузата. — Двойният Игнатиев е изрод. Всички мои съученици от Трета симферополска гимназия „Цар Освободител“ са ми приятели и съмишленици. Ние сме деветнайсет души и тук, на Острова, сме хора с положение. Ти си в пълна безопасност, моето момиче. Колко се радвам, че най-сетне сме заедно. Сега вече никога няма да се разделим.
Вече следваха извивките на пътя над Симферопол, готови да се гмурнат в един от тунелите на Подземния възел. Под тях се простираше невероятен град.
— Виждаш ли, в центъра стърчи един молив? — попита я Лучников. — Това е небостъргачът на „Куриер“, а горе, в „подострената“ част, е моето собствено жилище. Доста е интересно. Ще останем там три дни, после ще отидем да си починем при баща ми на Сюрю Кая, а там току-виж и Антошка благоволил да се запознае с новата си мащеха.
— Не! — извика Таня. — Никъде няма да ходим. Никъде няма да живеем заедно. Изпрати ме в Москва, Андрей. Умолявам те.