Сабашников, самата скромност наглед, събра някакви листчета в папката си и като леко хихикаше с нечуван фалш в тона, тръгна по пътеката към своята маса. Пътьом успя да завърти пръст към Лучников в ложата на пресата — сиреч забелязах те — и веждичка към изхода — сиреч излизай, — а също невероятно пластично с цялото си тяло да изрази абсолютното си уважение към съветския колега, който вече цепеше с гърди пространството по пътеката напред, за да даде отпор на маймунджилъците на разни провокатори от някакви никому неизвестни зле надъхващи организации, които въпреки волята на народите са представени в един международен форум на нациите.
Преди да излезе от ложата на пресата, Лучников откри, че са го забелязали от съветската и американската делегация. Типовете на съответните маси го гледаха и си шепнеха: „Главният редактор на «Куриер»!“
Срещнаха се със Сабашников пред вратата на залата. Откъм трибуната долиташе страховит глас:
…Съветските хора гневно отхвърлят псевдонаучните провокации на буржоазната преса, да не говорим за подигравателните закачки на разни клоуни от някакви никому неизвестни зле надъхващи организации, които въпреки волята на народите са представени в един международен форум на нациите!
— Доста се старае Валентин — поклати глава Сабашников. — А там, където трябва да го прави, не му стиска.
— За къде говориш? — Лучников погледна, вече през рамо, изригващия шаблонни проклятия квадратен автомат. Странно беше, че това нещо на всичко отгоре носеше името Валентин.
— С него играхме сутринта тенис срещу уругваеца и ирландеца — поясни Сабашников — и се издънихме само заради него.
Излязоха. Всичко трепкаше под слънцето.
— Какъв можеше да бъде животът на земята, ако ги нямаше долните ни дребни страсти — въздъхна Сабашников. — Как сме се оплели още от деня на първото грехопадение.
— Ето това е то духът на ЮНЕСКО — позасмя се Лучников.
— Абе ти се смееш, Андрей, обаче аз смятам да стана монах — избъбри Сабашников.
— Извинявай, ама тук в главата ми се натрапва още едно нещо — каза Лучников.
— Не е нужно да продължаваш — въздъхна кримският дипломат. — Знам кое е то.
С „крушата“ на Лучников тръгнаха към „Сен Жермен дьо Пре“.
Докато пътуваха, Лучников все пак успя въпреки непрестанните кодоши на Петяша да разбере, че той е свършил напоследък много важна работа, като е изяснил позициите на Съюза и на Щатите по отношение на Крим. Е, при Совдепа яснотата си е предишната — пълна мъгла, а колкото до янките, при тях определено тържествува теорията за геополитическата стабилност на онова типче, нали го знаеш, Андрюша, Зоненфелд, тоест, Андрюша, пука им на жилетката за нас. Оказа се също, че въпреки безкрайните си „етюди“ Сабашников не е забравил и друга една задача: генерал Вите ги очаква точно в пет.
Старецът е роднина, впрочем не пряк, а доста далечен, на премиера Вите. Евакуирал се е от материка с чин щабскапитан. Останал е в строя и много бързо е получил генералска звезда. Към 1927 година е бил един от най-младите и най-блестящи генерали на Острова, Барона го е обожавал: защото е известно, че въпреки ежедневния православен борш Барона е запазил за цял живот носталгията си по ревелските кренвирши. Не подлежи на съмнение, че още година-две и младият Вите е щял да стане командващ ВСЮР48, но точно тогава дяволът му е влязъл под кожата, същият дявол, дето ни е гепил и всички нас, Андрюша — любовта към ЕДИННАТА-НЕДЕЛИМА-БЕДНА И ОБИЛНА — МОГЪЩА И БЕЗСИЛНА, тоест, ще прощаваш, ама любовта към ЕНБОМБ, или, както се казваше навремето, към майчица Рус, което в една остзейска глава е още по-странно, отколкото в нашите скито-славянски. С една дума, генералът се присъединил към забранения на Острова Съюз на младорусите, участвал в известното въстание на Евнаторийските гвардейци и едва успял да избяга от контраразузнаването в Париж. А когато през 1935-а нашите, Андрюша, родители установили цъфтящата днес демокрация и пенсионирани Барона, фон Вите, кой знае защо, не пожелал да се върне от изгнанието си и ето че смирено си живее в град Парижск и до ден днешен. Струва ми се, че с него е станало онова, към което пристъпвам аз сега, Андрей, към духовното възраждане, към отърсването на праха от уморените нозе на грешника, към смирението на чуващия… — гласът на Сабашников, достигнал до звънтящи висоти, сякаш секна, сякаш заглъхна в артистично кратко, много силно и невероятно по фалша си ридание. Той извърна светлата си оплешивяваща глава към отворения прозорец на „крушата“ и остана така, давайки възможност на Лучников да си представи сълзите на тиха радост и дълбокия душевен потрес върху извърнатото му лице.