Лучников заразказва на Лучия и Джак за дипломатическия демарш на Петя в подкомисията на ЮНЕСКО. Дипломатът престорено се възмущаваше — „Как смееш да ме окарикатуряваш!“. Лучия се превиваше от смях. Нюйоркчаните, като забелязаха, че руските дворяни не се надуват много със синята си кръв, с удоволствие погребаха манхатънския си снобизъм. Разговорът се водеше на английски и като погледна Володя Гусаков, Лучников си помисли, че той може би не разбира всичко.
— Май не мога да разбера всичко — тутакси потвърди мисълта му Володя Гусаков. — Какво толкова забавно разправяте за процентите свобода?
Простоватото му младежко лице сега се бе покрило с мрежичка от бръчки и изразяваше напрегната неприязън. Може би всъщност именно бе разбрал всичко, може би дори повече от разказаното.
— Джентълменът се шегува — с плачлив глас, повдигнала брадичката си, каза жена му. — За него нашата болка е възможност да остроумничи.
Американците не разбраха нейния руски и се разсмяха.
— Мирра ъф Москоу — каза Букневски. — Лейди МХАТ50.
Ръката на дискохвъргача се пресегна през масата и легна върху рамото на Володя Гусаков. Лучников изведнъж забеляза, че малките очички на Джак не греят както обикновено, а мъждукат като слаба жичка на електрическа крушка. Едва тогава схвана, че това не е просто приятелски обяд, начало на пореден парижки запой, че Октопода си е наумил нещо сериозно. Той гледаше ту Джак, ту Володя Гусаков. Новите емигранти бяха загадка за всички руснаци извън страната, а за Лучников — мъка, раздвоение, тъга. Всъщност именно това бяха хората, заради които той постоянно ходеше в Москва, хората, към които вече причисляваше и себе си, хората, чийто живот и борба искаше да сподели. Уви, техният брой намаляваше в Москва, а все повече нарастваше в парижките кафенета и американските университетски кампуси. В Крим те се отбиваха само на гости или за бизнес, нито един не заживя постоянно на „остров Окей“: не сме бягали ние от Степанида Власиевна, за да ни навре отново под фустата си.
Той понечи да каже нещо на Володя Гусаков: че, нали, не бива да се сърдите, аз не се присмивам на вас, а на себе си… но изведнъж го споходи прозрението, че Володя Гусаков и жена му Мира Лунц няма да разберат нищо от това, което би казал, както и да го кажеше, на какъвто и да било език, па дори и на най-модерния московски тавански жаргон. Ето я пропастта, ето я въпросната шейсетгодишна пукнатина в скалата на „общата съдба“.
— Ах вие, руски мазохисти — засмя се Джак. — Андрей и Володя, като познавач на славянската душа ви разделям за десет минути.
Той стана, сложи едната си ръка на рамото на „неизвестната девойка“ — хайде с нас, пусикет51 — и намигна на Лучников — сиреч трябва да обмислим нашите курварски планове. Лучников обаче вече разбираше, че ще стане дума за друго.
Естествено, слизането им долу, в бара, се проточи не десет минути, а цели трийсет. Естествено, в бара на „Лип“ Халоуей намери най-малко трима познати, тъкмо трима — ни повече, ни по-малко — седяха на табуретките там. Един от познатите, някогашен лауреат на „Гонкур“, приличаше повече на впиянчен часовникар, отколкото на изтънчен френски писател, и се оказа и най-добрият приятел на Октопода и това също беше нормално, защото от трима познати единият винаги му беше най-добрият приятел. И с бармана имаха някакво общо минало, някакви сложни отношения, породили се при последното му идване във Франция, някаква жалба на някакъв мосю Делану, посещения на комисаря Приве, който все пак се оказал, както предполагал барманът, добро момче, мосю Октопу не бил прав по отношение на него, но във всеки случай в момента не го заплашвали никакви неприятности в VI арондисман на Париж, защото мосю Приве напълно отговарял на името си, това е „Приве“, това е стара Франция, мосю Октопу, където хората са умеели да се гледат един друг в очите и не са имали представа за кошмарните чудовища на социализма, за компютрите, мосю, които настъпват към нас, моля да ме разберете правилно, от Америка, а далеч не от Русия, както смятат някои, тези чудовища на социализма, които пазят спомените за всички прегрешения на човека, мосю, били те преобърната маса в кафенето, или плесник, ударен на някой негодник, или жалък пешкир, изчезнал от хотел, както се случило с един полски професор, та такова едно чудовище на ченгеджийския социализъм, мосю, е поставено сега и в VI арондисман на Париж, мосю, но вие не бяхте вкаран в него благодарение на мосю Приве, коректман52. На това място „неизвестната девойка“ започна да се бунтува, видя през прозореца своя съблазнителна приятелка и понечи да хукне след нея, та Халоуей се принуди да я стисне с двете ръце за дупето и да започне пламенно да я увещава, кой знае защо на испански, колко безсмислена и нискоефективна е лесбийската любов.