— Въпросът може и да е уместен, но иронията по адрес на Йосиф Висарионович е абсолютно неуместна — строго изрече Фон Вите.
— Ако не пожелаете да отговорите на въпроса ми, генерале, значи сте абсолютно лайно — Лучников любезно се усмихна.
Грубият израз беше възприет като шега. Извънредно широка усмивка застина на лицето на фон Вите. Дясното коляно на историческата личност потреперваше като в гърч. „Сигурно сигнализацията не се задейства отведнъж“, помисли си Лучников.
Отвори се вратата на кабинета. До секретаря сега се извисяваха двама широкоплещести младежи с карирани сака.
— Ах-ах-ах, Витолд Яковлевич — поклати глава Сабашников. — Винаги съм ви имал за човек с вкус. Ах-ах-ах, драги, пфу — пфу…
— Това са сигурно комсомолци от Урал? — попита Лучников, разглеждайки младежите.
— Позволете ми да ви задам контравъпрос, господин Лучников. Защо питате за Сталин? — генералът се взираше в посетителя с измамна любезност, която, естествено, маскираше закана.
— Налага ни се да си имаме работа с наследниците на генералисимуса — засмя се Лучников.
— Ах, Витолд Яковлевич, Витолд Яковлевич… — продължи да мъмри генерала като напакостило хлапе Сабашников. — Плашите ни с трима мускулести педала. Това е безвкусно…
— Какви глупости говорите, Петяша? — Фон Вите наистина говореше с леко пакостлив тон. — Младежите са мои служители…
— Искате ли да знаете, генерале, защо смятам, че сте лайно? — със светски тон запита Лучников и започна да развива своята светска мисъл, разхождайки се из кабинета, в който сега вече ясно виждаше признаците на упадък и загниване, умело, но не безследно прикрити с едно припряно почистване: разлепени тапети, понадъхващи на мишки, радиосистема на петнайсет години, и то със счупени лостчета, на картата на света — триъгълник от дебел слой прах, очевидно случайно пропуснат от мокрия парцал и сега под лъча на слънцето надвиснал над жълтеникавите от старост ледове на Гренландия. — Лайно сте, защото прекалено рано сте предали идеалите си. Борили сте се за тях не повече, отколкото Дубчек се бори за страната си. Дубчек обаче поне не се продаде, а вие моментално сте се продали, ето защо сте сто пъти по-голямо лайно от него. Още пò лайно сте станали, ваше превъзходителство, когато сте продали идеалите си на твърде ниска цена. Когато сте разбрали, че сте взели малко, сте се засуетили и сте започнали да предлагате идеалите си наляво и надясно, така че сте ставали все пò лайно. И тъй, сега, в залеза на живота си, вместо човек с идеали можете в огледалото да видите един жалък нископлатен слуга на три или четири шпионски служби, тоест торба с лайна. Освен всичко останало дори сега, посрещайки със сардонична усмивка думата „идеали“, вие ставате още пò лайно.
По време на този диалог наемните бандити въпросително надничаха в кабинета — сигурно никой от тях не разбираше руски. Генералът пък явно се скапваше: политическият му кураж го напускаше, напрежението се оказа твърде силно — челюстта му увисна, очите стъкленееха.
Лучников и Сабашников излязоха безпрепятствено от апартамента и след няколко минути се озоваха на една маса в кафене на тротоара на Елисейските полета.
— Малко се срамувам — каза Лучников.
— Недей — каза Сабашников. — Дъртото говедо напълно си заслужи определението ти. Как можа да му хрумне да смае въображението ни с такава стража? Дори да предположим, че има страх от тебе, мене нали ме познава от сто години като жантилен54 човек. Колко пъти във вонящата му дупка сме играли с него на „Черен Петър“! А той, видите ли, ми се прави на Голдфингър!
Сабашников мърмореше ядно и местеше от ръка в ръка чашата си с коктейл „кампари — сода“, този път май не играеше, а наистина беше гневен.
Междувременно настъпваше вълшебният парижки час — ранна вечер, слънцето е по мансардните етажи и в пламващите по-надолу, в здрача, витрини, полуотворената уста на Силвия Кристъл над разноезичната тълпа, бодро крачеща по наелектризираните елисейски плочи.
— Аз пък, Андрей, също съм ти приготвил едно лафче — изведнъж, сякаш събрал кураж след известно мълчание, продума Сабашников. — Спомняш ли си нашето гимназиално „мобил — дробил“?
— Е, спомням си го, и какво? — мрачно запита Лучников. Естествено, помнеше твърде обидното „мобил — дробил“, с което в гимназията наричаха възтъпите и старателни отличници, предимно деца на вахмистри и старшини.
— Ами това, че ти май с твоята ИОС и твоя СОС се превръщаш в същински „мобил-дробил“.
Беше много странно, но Лучников внезапно се почувства жестоко обиден.