— Ти май не се шегуваш сега, Сабаша.
— Ами да, изобщо не се шегувам, макар че това ми се случва рядко, но ето че сега, разбираш ли, не се шегувам и не играя роля, и то само защото ти, стари ми приятелю, си се превърнал в такъв „мобил-дробил“!… Нима всичко това е толкова сериозно, Андрей? С такава ли, разбираш, животинска сериозност е натоварено? С такава ли фанатична монархо-болшевишка идейност? Ти ли си това, Луч? Нима целият живот вече свършва, целият наш живот?
— Винаги съм те смятал за съмишленик, Сабаша — продума Лучников.
— Да, разбира се, съмишленици сме! — извика Сабашников. — Но нали сме съмишленици именно по несериозност. Ами че ние дори в Будапеща с тебе се шегувахме, а нали нашата критика по адрес на „мастодонтите“ е невъзможно да се чете без смях. Така е и е Идеята за обща съдба… разбира се… не отричам, всичко това е сериозно… че как иначе… но… но нали все пак… поне… поне мъничко несериозно, а?
Той замълча в очакване и дори сякаш надникна в очите на приятеля си, но Лучников издържа погледа му без каквито и да било гимназистки сантименти, само с нарастващ гняв.
— Не, това е напълно сериозно.
— Ти си отровен — тихо, вече съвсем отчаяно каза Сабашников.
Див гняв изведнъж люшна Лучников.
— Изроди — продума той, сякаш притегляйки изплъзващите се очи на Сабашников. — Твоята любима „несериозност“, Сабаша, прилича на наследствения сифилис. Замисли се какво са стрували на руския народ нашите изтънчени рефлексии. Вечните бътерфлайчета в лоното на природата! Абе я вървете всичките на майната си!
На гребена на гнева си той заряза своя приятел в шанзелизейското капище и си тръгна, мощно поклащайки се върху гребена на гнева, дори срита чугуненото столче, препречило пътя му, и свил юмрук, се обърна към фотосветкавицата — познахте ли ме, мерзавци?, — но не видя пред себе си никого, който да му прилича на репортер, само двайсетина разноцветни лица, привлечени — едва-едва, разбира се, не напълно сериозно — от малкия руски скандал, и пое по пътя си все по-далече от Арката, все по-близо до „Конкорд“, все още на гребена на гнева, но вече на границата на неговия спад, през равнодушно наелектризираната несериозна тълпа, покрай несериозността на търговските твърдини на несериозната цивилизация, все повече съмнявайки се в своята правота, все по-засрамен от себе си, все повече укорявайки се за грубостта, за просташкото отношение към своя едва ли не брат — колко бяхме ние, момчетата вревакуанти от Симфи? Трета класическа „Цар Освободител“, средата на века, една дузина братя… — истински момчета, нищо общо с „мобили-дробили“…
Така той изчезна. Само онзи, който го следваше, не го изгуби от поглед. Още едно щракване, Флашлайт55. Снимка на дълъг паркинг покрай алеите, десетки коли и стотици хора. Нужната част от снимката ще бъде съответно увеличена. Някой се грижи за реконструкцията на живота му. Всичко се запазва за бъдещето, макар и недалечното бъдеще. Самият той, макар и носител на историческа мисия, живее с изтичащата минута, без ни най-малко да се тревожи за нейната ценност, пилеейки прииждащите и изтичащите минути, излизането например на платното, задна-предна, наляво-до-откат — надясно-до-откат, дявол ги взел тези французи, на тях им дай само да се намъкнат, а за измъкването никой не мисли, сякаш, докато те си смучат аперитивите, всичко ще се оправи от само себе си и всички ще се разпръснат от само себе си… хърт, все пак си отъркахме боите с тоя разкекерчен ситроен-де-ес… поток от пропилени минути… отвратителна вдлъбнатина на дясната врата… хайде сега плащай на мистър Херц… мамицата му мистър Херц… и закъде съм се завтекъл пак с това мое вечно чувство за незначителност, второстепенност на деянията ми… нещо главно не съм свършил, нещо най-важно съм изтървал… какво съм забравил?… защо не ме напуска усещането за нещо глупаво и дребно?… та нали всичко това е нужно! — дори и тъпото интервю в ABC, дори и приемът в чест на онзи дисидент… та нали не се трепя заради себе си, а заради Идеята… ами че именно това е главното съдържание на живота… как можа ти, мизернико Сабашка, да ме сметнеш за „мобил-дробил“? Клетнико, нещастен клоун такъв! Не, никога няма да се разделя с тебе. Има ли нещо по-тъжно от участта на вечните кримски момчета вревакуанти?
С това минорно, а следователно вече не ядно настроение той въртеше кормилото по гъмжащия от коли Десен бряг, когато внезапно го прониза паническата мисъл: „Утре летя за Москва, а нищо не съм купил от нещата, които там липсват!“ Не беше купил двойни бръснарски ножчета, цветен филм за фотоапарат, плочи с джаз, пяна за бръснене, дълги къси чорапи, дънки — о, Боже! — вечната съветска поръчка — дънки!, — фланелки с надписи, кецове, дамски ботуши, ски, слухови апарати, блузи поло, бодита, вълнени чорапогащи, кокалени фиби, пуловери от ангора и кашмир, таблетки алка-зелцер, букси за магнетофон, хартиени салфетки, талк за пудрене на потайни местенца, тиксо, шотландско уиски, тоник, джин, вермут, мастино за писалки „Паркер“ и „Монблан“, кожени якета, касети за диктофони, вълнено бельо, кожуси, зимни боти, чадъри с бутони, ръкавици, сухи подправки, кухненски календари, дамски тампони, флумастери, цветни конци, червило, апарати hi-fi, лак за нокти и лакочистител — хем колко пъти му повтаряха за лакочистителя!, — обръч за коса, противозачатъчни таблетки и детски храни, презервативи и биберони, тройна ваксина за кучета, нашийник против бълхи, газови пистолети, игра „Монополи“, електрически ключове с реостати, кафемелачки, кафеварки, очила с опушени стъкла, настенни отварачки за консерви, цветни найлонови покривки за маса, фотоапарати „Полароид“, пожарогасители за кола, касетофон за кола, струйник STR за машинно масло, газ за запалки, както и електронни запалки, пластмасови завески за баня — с халки!, часовници „Кварц“, халогенни фарове, плетени вратовръзки, списания „Vogue“, „Playboy“, „Down beat“, велур и нещо там за кльопане…