— Call me Lootch, buddy!58
И тъй, на екрана е Ендрю Лъча, един от онези, на които казват нюзмейкъри — производители на новини.
Интервюто се получаваше изключително забавно. Мухльото май беше разчитал на сериозен диалог за едно-друго, уж за проблемите на „Куриер“, за това, как успява да издава на своя отдалечен остров един от най-влиятелните вестници в света, но с намеци за обречеността както на идеята на Лучников, така и на вестника, така и на целия ОК. Система от клопки, през която бичето ще претича чак до главния убийствен въпрос: Представяте ли си своя вестник в СССР?
— Ние, руснаците, имаме богато въображение, господа. Немислимите страници на партийната преса — и те са продукт на нашето въображение. А какво представлява нашият невероятен остров? Ами че той не е нищо друго освен вездесъщото UFO със сменена само средната дума — Unidentified Floating Object59. Целият наш свят се крепи на измислици и на игра на въображението, ето защо не е трудно да си представим такава дреболия, като ежедневния „Куриер“, в павилионите в Москва, но впрочем още по-лесно е да си представим закриване на вестника поради дефицит на хартия, защото, ако ние можем сега да си представим Русия като единно цяло, нищо не ни струва да разберем защо с нашите най-обширни в света горски масиви изпитваме недостиг на хартия.
Леко слисаният от този слалом домакин на токшоуто мистър Хлопхайт с усилие на волята си прибра увисналата челюст. Неидентифициран плаващ обект — блестящо! Браво, мистър Лучников. Да, да, Лъч, благодаря ви, ние, buddy, се надяваме, че още… Разбира се, разбира се, и аз ви благодаря, Хлоп! А сега… — той видя, че камерата се приближава, и бързо се усмихна — органиката и металокерамиката грейнаха в една сексуална ивичка. — Приятелство между телевизионните звезди от всички континенти. Не ви каня в страната на ароматите, но всъщност защо не вземете да дойдете? Четете! Всички подробности — в „Куриер“! Адио!
Щракване. Софитите угаснаха. Отличен финал. Е, Хлоп, нямате ли нещо за пийване? Извинете, не пия, мистър Лучников. Да, Хлоп, виждам, ти си истински „мобил-дробил“! Моля, сър? Целувки! Чао!
Той вече си представяше корицата на ежеседмичника — черен фон, контурите на Крим, червени букви UFO и непременно въпросителна. Ловка журналистическа метафора… Отново, за кой ли вече път днес, изплува: Аз съм побеснял потен международен сергиджия, накъде съм хукнал, защо не мога да се спра, не мога да си спомня нещо най-важно? Какво ми убягва? Откъде изведнъж ми се стоварват спазмите на срама?
Думата „потен“, уви, не влизаше в метафоричната система: от утринната свежест не бе останала и следа — масленозеленото сако беше омачкано, по небесносинята риза бяха плъзнали тъмни петна. Нощната улица пред телевизионното студио изпаряваше в този час своята собствена пот и не му донесе прохлада. Изведнъж той почувства, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. От време на време напоследък го спохождаха такива усещания: четирийсет и шестте години бяха нависнали като гирички по него — от главата до петите. Дори главата не щеше да се извърне, поне за да сподири с поглед бавно движещия се край него мерцедес, от който май някой го гледаше. По щастлива ирония улицата се казваше „Рю Коняк Же“. Да, да, разбира се, желаем коняк, и то по-скоро.
И тъй, Платон. Анализ на тиранията. Уединение…
Ето, мосю, вие вече се усмихвате, каза барманът. Тежък ден ни имахте? В портфейла сред шумолящите франкове се намери картонен правоъгълник — покана за „Рю Дьо Сент Пер“ — приема в чест на дисидента. Няма как да не отиде. Налейте ми още едно, сил ву пле60.
Триетажен апартамент в сграда от XVI век, вече станали полегати, излъскани до блясък подове, ревматично разкривени стълби от могъщ френски дъб — крепост на здравомислието на своето време, гнездо на крамолата на нашите дни.
Гостите стояха и седяха из всичките три етажа и по стълбите. Френска, английска, руска, полска и немска реч. Почетният гост, възрастен съветски човек, говореше нещо на домакинята (нещо дълго, лилаво, ококорено), на домакина (побеляло, сиво, иронично), на гостите, на журналистите, на издателите, на преводачите, на писателите, на актьорите, на ултраконсерваторите и на екстрарадикалите — една парижка мешавица от маратонки адидаски до обувчици от крокодилска кожа, от значки с дръзки надписи до перлени огърлици… Сред гостите имаше дори една рокзвезда, Карл Питърс ли беше, Питър Карлтън ли — дълъг и мършав, със златно сако на голо. Непостижимите завои на марихуанната психология го прехвърлили неотдавна от Съюза на Червените кхмери в Европа в Дружеството за съдействие на демократичния процес в Русия.