Лучников познаваше дисидента — рядко симпатичен московски чичко, още от средата на шейсетте години, неведнъж бе седял на гости в кухнята му, бе философствал, потискайки неприязънта си към кьопоолуто и рибния пастет. Сега си спомни как винаги го бе смайвала думичката „ние“. Дисидентът тогава още не беше дисидент, тъй като тогава и такова понятие не съществуваше, тогава той само се ежеше срещу властта, както и хиляди други московски интелигенти тогава се ежеха в кухните си. „Как обаче всички ние постоянно лъжем… как извращаваме историята… ами че Катинската гора е наша работа… ето че се захванахме с разработване на волфрама, а пък не разполагахме със съвременна технология и, естествено, се насадихме на пачи яйца… лъжем и самите себе си, и целия свят…“ Както всички чужденци, и Лучников тогава оставаше поразен от пълното отъждествяване на хората с властта.
Сега обаче не отиде при виновника за тържеството. Ако ми падне случай, ще му стисна ръката, може и да го целуна, но да се навирам сега в най-голямата навалица — не, малко ме е срам. Подпрян на тъмновишневата греда от XVI век, посръбвайки от чудесното шампанско и разменяйки по някоя фраза с гърлфрендката61 на писателя Флойд Роан, скромничко женче от къщата на Вандербилт, той току поглеждаше към ъгъла, където от време на време иззад глави и рамена се появяваше широкото лице със сапунен цвят, измъчено от възторжения прием от страна на „свободния свят“.
За него най-добре би било да си отспи две-три седмици в Нормандия, в някой хубав хотел на брега на морето. Никога по-рано не е бил на Запад. Вече седем дни, откак е кацнал във Виена, а още носи московско сако. По-добре би било сега да хукне по магазините, вместо да репрезентира руския интелект. Той се бори със световъртежа си, намира се на ръба на „културния шок“. Едва вчера го е гледал лошо участъковият милиционер, а днес го заобикалят такива дружелюбни китове и акули, липсва само Бриджит Бардо, но пък присъства сенатор Мойнихен. Акули и китове, вие всички знаете за неговите „смели изказвания в защита на човешките права“, но не си представяте жилището му на „Красноармейская“ с прекъснатия телефон, домашните арести на всеки всенароден празник, самият аз не си представям това, макар че добре си представям Москва.
Така размишляваше Лучников, докато гледаше появяващото се от време на време в отсрещния ъгъл до средновековния стъклопис подпухнало потно лице, което ту бързо мърдаше устни, ту светваше в слабичка, макар и принципна усмивка. Така размишляваше, докато не забеляза, че и той е обект на наблюдение.
Над блюдото от птица е навела глави цяла компания. Лапат и си бъбрят. Някой цепи въздуха с длан. Друг — с брада до скулите, с разпилени по раменете космалаци, нов Менсън, а очичките му чекистки. Ей, Лучников, ами ти какво търсиш тук?! Господа, тук има кремълска агентура!
— What are they talking about?62 — попита мис Вандербилт.
Руската компания приближаваше. Трима мъже и две жени. Гой не познаваше никого от тях. Впрочем пардон… Ей този рядко симпатичен блондин отляво, с тези толкова изящни очила, ами че това е Слава, да, Славка, джазовият пианист, познаваме се още от 1963-та… „КМ“ на улица „Горки“… После му уредих покана за Симфи, да-да, това беше вече през 1969-а, и там той провали концертите, защото се запи, крещял в хотела, гонел гол жените по коридора — „Мадам, разрешете да си потъркам пишлето?…“, след което „се чупи“ в Щатите… Разбира се, това е Слава…
Не съм ти никакъв Славка, копелдако Лучников, предател, болшевишка курво, колко ти платиха, минетчия такъв, за остров Крим, въшко кагебейска, не съм ти Славка, аз такива като тебе ги газя на всяко кръстовище, лайно марксистко, педеруга гноен, коммис триперен заразен!
Опитайте се да запазите европейска толерантност, когато се развива московски скандал. Усмивката още се крепи на лицето ви при първата спирала на отвратителната фраза, тя би могла и да се удържи на него, на лицето ви, вашата надменна усмивка, ако фразата не се оказва толкова дълга, толкова отвратителна. (Сладурчето Славка има калаени очи. Уви, не е станал Дейв Брубек, Оскар Питърсън, Ерол Гарднър, уви, няма и да стане, защото вие сега ще му счупите китката на дясната ръка. Западът, заразен от микробите на болшевизма, ня-ма да ре-а-ги-ра. Храбрите радетели за свобода, едва вчера в Москва харчили „иличи“ из складовете на едро и изпълвали рубриките „година на ударен труд“, също няма да реагират, защото се страхуват от елегантната компания. Прости се с дясната си ръка, Слава, вече нито ще дрънкаш с нея по клавишите, нито ще можеш да биеш чекии.