С една особена китайска хватка (научил я беше в Тайван от едно приятелче, майор от войските със специално предназначение) той държеше слабата китка на агресивния пианист и бавно се придвижваше (заедно с пианиста) към масата с напитките — все пак трябва да се пийне нещо. Изумено „О“ на лицето на Слава, леко забелени очи, границата на търпимата болка. Послушно се движи редом. Другарите по оръжие си шепнат. Едного от тях Лучников определено си спомня от Москва: беше фотограф в „Огоньок“, еврейче изпод задника на Софронов. Да пийнем, Слава, ти имаш една свободна ръка, и аз имам една — да ударим по едно „Хенеси“? Ах, не пиеш ли вече? Какво тогава, боцкаш ли се? Ти, животно такова, си вече девет години на Запад и би могъл да обясниш на новаците, че тук не всички принципи на соцреализма минават и, по-специално, „който не е с нас, е против нас“ се цени само сред мафиотите, в тяхната среда, в мафията, разбираш ли, в мафията, това е закон, а в нормалното общество е празен звук. Сега ще търпиш, недоносче жалко. Я да взема да те представя аз на Каунт Бейзи. Мистър Бейзи, да ви трябва случайно еднорък пианист?
Те се движеха от един дринк към друг, от маслените курабийки към опашчиците на скаридите, ту една важна клечка, ту друга се кланяха на главния редактор на могъщия „Куриер“ и Лучников бърбореше наляво и надясно на английски, френски и руски, уговаряше си някакви срещи, ланчове, намигаше на хубавици, дори от време на време произнасяше по някоя реч — например каза нещо дълбокомислено за преговорите по SALT, и през цялото това време горкият Слава, спасявайки своето оръдие за производство, се влачеше до него. И най-малкият опит да се освободи водеше до страшна болка в оръдието за производство, тоест в дясната му ръка. Изтикани от писателката Фетоние надясно и избутани напред от издателя Реноар, те чуха две-три фрази, произнесени от дисидента: „…ама разберете, другари, на нас за нищо не бива да ни се вярва, на нито една наша дума…“
Смаяният преводач, младо момче от третото поколение франко — руснаци, след мигновеното вкаменяване се зае да уточнява мисълта на своя подопечен, докато заобикалящите дисидента китове и акули, уловили лъхащата на борш дума „другари“, великодушно се смееха: и той намерил „другари“ тука…
В един момент дисидентът грейна толкова ярко, че всички китове и акули се обърнаха по посока на сиянието и щом видяха популярната физиономия на главния редактор на „Куриер“ също грейнаха, и то толкова ослепително, че нашият герой сякаш отново се почувства под софитите на кинаджиите.
— Андрюша!
Наложи се да пусне миличкия Славик, като преди това му даде начален тласък с коляно под грешния задник.
Сляха се в прегръдка. Гънките на това лице все така, въпреки седмицата „долче вита“, лъхаха на рибен пастет. Няколко топчици влага вече бодро се търкаляха по пресечената местност… какви ярки спомени!… Така моментално се връщат!… Андрюша, ами ти сигурно си спомняш нашето старо жилище на „Кривоарбатский“… помниш ли как седяхме там?!… не, помисли си само — аз съм в Париж!… Не, представи си!
Невероятността на пребиваването на човека в Париж изведнъж изкриви рядко доброто лице с нещо като гърч, но тутакси една друга невероятност пробуди още по-силни чувства. Как? Ти летиш за Москва? Утре? За Москва? За няколко дена? Не може да бъде!
Лучников се измъкваше от прегръдките, а именитият дисидент трескаво търсеше нещо по джобовете си… Ами какво… Андрюша… ако знаех… ето телефончето — 151–0088… Тамара Фьодоровна ще търсиш… или сина й Витя… ама аз ако знаех… колко неща бих изпратил… но ето поне това… непременно го предай…
Наблюдателят от списание „Експрес“, президентът на издателство „Трипъл Найт“, съпругата на министъра на задморските територии, певецът Кларк Пийпъл, писателката Мари Фестоние леко объркани наблюдаваха как guest of the honor63 вади от джобовете си пакетчета чуинггъм64 и ги набутва в джобовете на Лучников. Непременно, непременно предай всичко това на Тамара Фьодоровна за Витенка и й кажи (дъх на кьопоолу в ухото)… само нея… винаги… навеки… чакам… да подаде… всичко ще се уреди… разбра ли, Андрюша?… а когато се върнеш, намери ме…