Ободри се и веднага грабна слушалката, набра номера на Татяна. Вдигна десетобоецът. Проклет безделник, по цял ден лежи на дивана и причаква Татяна. Мешавицата на покривите зад прозореца. Прелетя новгородско облаче. Как само са разбъркали стиловете! Ало, ало… наберете отново. Той затвори и облекчено въздъхна — ето че съм си вкъщи: всичко се сля, водката и димът на отечеството — това е моят дом Русия, моят единствен дом.
— На Острова е образуван нов съюз — каза на Кузенков.
Марлен Михайлович приветливо кимна на приятеля си: интересно, сиреч много интересно. Сложи му в чинията сьомга, хайвер, раци и побутна към него салатата.
— Съюз за обща съдба — каза Лучников.
Марлен Михайлович обгърна с поглед стените на суперлуксозния апартамент и въпросително склони глава — не се ли безпокоиш? Лучников махна с ръка. В апартамента вкараха с количка окованите по ъглите куфари на Лучников. По лицата на юнаците от Моссъвета грееше блага почит към марковото.
— Нямам какво да крия. В това се състои цялата наша хитрост — нищо не крием.
— Яж, Андрей. Извинявай, че поръчах обяда тук, но Вера днес има заседание — усмихна се Кузенков. — Знаеш ли, станала е една общественичка…
Лучников се зае с храната и известно време почти не разговаряха, пълнеха стомасите си, чукаха се, ето че им поднесоха и есетрата, пържена по московски, а после и десерта и точно по време на десерта Марлен Михайлович подхвана приказка за Париж, за това, колко го обича, спомни си дори стиховете на Еренбург: „Прости ми, че живях в леса,/ че оцелях, надмогнал всичко,/ че в гроба си ще занеса/ ония залези парижки…“, намекна за някакво свое романтично преживяване в този град, роден за всеки руски интелигент (ако, разбира се, все пак причисляваш към интелигентите и мен, апаратчика), и изрази известна завист към Андрей Арсениевич, този космополит и скитник, който определено има какво да разкаже за Париж, а?
— Не те разбирам напълно, Марлен — студено подзе в отговор Лучников. — Ти НАБЛЮДАВАШ нашето островче, тоест никой в Москва не може да се интересува повече от теб от нашите работи, обаче съобщението ми за СОС сякаш изобщо не те трогна. Може би ще трябва още веднъж да ти обясня, че не бива да хитруваш с мен.
Кузенков избърса устата си със салфетката и си взе пура.
— Извинявай, Андрей, това не е хитрост, а просто черти от характера ми. Аз съм чисто и просто сдържан човек, може би дори бавномислещ. Разбира се, че мисля за СОС. Ако мълча, това далеч не значи, че съобщението ти не ми е интересно, че не го намирам за важно. Но извинявай, Андрей, още по-важни за мен — в светлината на бъдещето, естествено — ми се струват съмненията на полковник Чернок.
Сега дойде ред на Лучников да демонстрира аналогични „черти от характера“, тоест да се опита да скрие изумлението си, нещо повече, дори известно смайване, да се опита да изскочи на повърхността от онова състояние, което в бокса се нарича „заплува“. Докато Марлен Михайлович много меко, явно давайки възможност на събеседника си да събере мислите и чувствата си, му преразказваше вчерашния им разговор с Чернок в кафене „Селект“ на булевард „Монпарнас“.
— Разбираш ли, Андрей, ние познаваме полковник Чернок като самоотвержен руски патриот, знаем, че е предан на ИОС не по-малко от теб самия, но ето че дори той се съмнява относно заменянето на „Миражите“ с „Мигове“, задава въпроса, дали на Съюза ще потрябват в бъдеще летци като него, следователно можем само да си представим колко въпроси от подобен характер, колко съмнения се надигат в душите на хилядите и хиляди островитяни, които не са толкова целенасочени, не са толкова завладени от идеята, колкото Александър Чернок.
Лучников си наля коняк. Ръката, която вдигна чашата, още леко трепереше, но се отпусна на масата вече твърдо — изплува.
— Big Brother watches you everywhere, doesn’t he?66 — позасмя се той, втренчен право в очите на Кузенков.
В очите на наблюдаващия плуваше вече не снизходителна, но все така мека усмивка, изпълнена с доброта. Марлен Михайлович разпери ръце.
— Сега можеш да разбереш какво значение придават тук на вашите идеи.
Лучников стана и отиде до прозореца. Вече започваше да се мръква. Силуетите на братските трудещи се се размиваха на фона на покривите. Долу над парфюмерийния магазин, над „Руски вина“ и „Подаръци“ бяха пламнали неонови цветчета, някакви орнаменти в народен стил. С вкуса, както и преди, тук всичко беше наред.
— Значи ме наглеждате? — попита тихо. — Подслушвате ме? Сплашвате ме?
— Не разбрах последното — неочаквано бързо каза Кузенков.