Лучников го погледна през рамо. Кузенков стоеше пред мъждукащия телевизор, по който течеше многоцветна мултипликация и откъдето долиташе детски писък.
— Не бяха ли ваши момчетата, дето ме гърмяха? — позасмя се Лучников.
— Стреляли са по теб? — Марлен Кузенков се преобрази, същинска стегната пружина.
— Два пъти — весело каза Лучников. — По двете уши — той посочи с ръце. — Тук и тук. По реакцията ти виждам, че не си в течение.
— Веднага ще проверя — каза Кузенков. — Но почти стопроцентово съм сигурен… ако, разбира се… ти самият… с поведението си…
— Гадина — любезно каза Лучников. — Продажна гадина, дето обича специалните доставки. Да не смяташ, че трябва да се правя на послушно детенце, когато по петите ме следват вашите псета?!
— Е, прекаляваш!! — кресна Кузенков. — Как може да преиначаваш така нещата! Имах предвид, че някои лица просто може да са изгубили контрол над себе си, да са нарушили предписанието… ако е така, ще си понесат отговорността! Нима не разбираш, че… ами впрочем извинявай, не мога да кажа всичко… сигурен съм, че са стреляли хора от „Вълчата сотня“…
В луксозния апартамент в хотел „Интурист“ за известно време се възцари мълчание. Лучников отиде в спалнята, отключи единия куфар и извади подаръците за цялото семейство на Кузенков: покит мемо67 за Марлен, часовник „стрида“ за Вера Пав-ловна, кашмирени пуловери за децата. Плочите за Дим Шебеко реши да предаде лично в ръцете на авангардния музикант, защото това беше вече друг свят, друга Москва, това беше ЗДРАВИЯТ свят. Така си го помисли — здравият.
Излезе в хола и сложи подаръците пред Марлен Михайлович.
— За Бога, извинявай, Марлен, не се въздържах. Във всеки случай знам, че ти, лично ти, си ми приятел. Ето… донесох… това-онова на теб, на Вера и на децата. Хубави нещица. Във всеки случай тук няма такива — той не можа да възпре усмивката си, — дори в секция номер 200 в ГУМ.
— Каква трогателна осведоменост за подробностите на нашето снабдяване — каза Кузенков.
За пръв път, откак се познаваха, Лучников видя Кузенков обиден. „Продажна гадина“, „секция номер 200“ — вероятно това бяха удари по слабите места на прогресивния деец, нещо като онези оглушителни изстрели в Париж. Лека контузия.
— Във всеки случай благодаря. Чудесни са, това са подаръци в твой стил, елегантно и скъпо, подаръци на богаташ от високоразвито общество. Утре Вера те чака за обяд. Ще те нагости с продуктите от нашето спецснабдяване. Сутринта ще те посети преводач или преводачка, с нея или него ще можеш да обсъдиш програмата си. Както винаги, ще ти бъде оказано максимално гостоприемство, особено сега — тук все пак се мярна капчица отрова. — Колата е изцяло на твое разположение. Сега трябва да тръгвам.
Марлен Михайлович изрече всичко това спокойно и както се стори на Лучников, леко печално, като междувременно си обличаше шлифера, слагаше си шапката и прибираше в куфарчето си подаръците. Подаде ръка. В очите му — ум и тъга. Уви, колко малка е отделната личност пред неумолимите закони на историята.
— Имам няколко желания, Марлен — каза Лучников, като прие ръката на Кузенков. — Щом като съм такава персона грата… Първо, не ми трябва преводач, аз вече си имам преводачка тук. Танка Лунина прекрасно ще ми преведе всичко, което ми е нужно. Второ, не ми трябва и кола с шофьор, ще се възползвам от услугите на фирма „Авис“, която дръзко е проникнала вече и в нашата — той натърти на „нашата“ — столица. Трето, бих искал да направя пътешествие по маршрут Пенза-Тамбов-Саратов-Казан-Омск-БАМ, и то без придружаващи ме лица. Моля да съ-гла-су-ваш този въпрос — още едно натъртване. — И, четвърто, моля те да не се учудваш и да погледнеш на това съвсем сериозно: искам заедно с теб да посетя вашата масонска ложа.
Те се погледнаха в очите и весело се разсмяха. Всички недомлъвки, намеци и заебавки сякаш бяха тутакси забравени.
— Правилно ли те разбрах? — попита през смях Кузенков. — Имаш предвид…
— Да, да — кимна Лучников. — Финската баня. Това ми е необходимо. Не мога да стоя настрана. Банският период на соц — империята. Рим. Декаданс. Разбираш ли?
— Браво, Андрей! — Кузенков го тупна по рамото. — Възхищавам ти се все пак. Не съм срещал друг такъв чужденец.
— Аз на тебе обаче няма да ти кажа „Браво“, Марлен! — смееше се Лучников. — Сега не ти се възхищавам. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че аз изобщо не съм чужденец тук.
И се потупаха един друг по рамото. Шеговитите им приятелски отношения май се възстановиха.
Лучников изпрати Кузенков до асансьора. Меко прозвънване, стрелката надолу светна. Асансьорът се оказа празен. Лучников влезе в него след Кузенков.