Понякога имаше чувството, че специално заради него, заради своя любимец Лъча московският ъндърграунд се старае да покаже, че е още жив, но после си помисли: „Не, макар че се крепят едвам, със сетни сили, те ще се крепят така вечно, няма да опустее това поле“.
Както седеше с Татяна на някой продънен диван на някоя поредна разпивка след четенето на някой нов гений, той оглеждаше лицата наоколо и се чудеше откъде в столицата отново са се наплодили толкова неидеални граждани. Нали уж всички вече се разбягаха… Нали сякаш вчера пеехме песента на Булат:
Човек би помислил, че всичките тези хора вече седят в парижките кафенета, обикалят Ню Йорк и Тел Авив, но ето излиза, че пак са доста голяма тайфа тия труженици, които никак не приличат на парада на физкултурниците пред мавзолея; и нови са пораснали, пък и от старите, като помисли човек, са останали доста.
„«Декадансът» в нашата страна е неизтребим“, така се изказа веднъж след концерт в Студиото за експериментален балет в червения кът на общежитието при обединение „Мосстрой“ един от танцьорите, невръстен Антиной в работен комбинезон марка „Wrangler“. Това каза той не без известна гордост на чужденеца Лучников. В гримьорната палтата бяха струпани на камара. Всички пиеха чай и от гнусно по-гнусно румънско шампанско.
От купчината реквизит по едно време се измуши най-незабележимата персона, режисьорът на спектакъла, полупобелелият чорлав Гарик Пол, когото по-рано всички познаваха само като пиянде от ВТО72, а ето оказа се, че у него се бил стаил един гений на танца и мислител. Пробивайки с глава одимения въздух и извънредно странно, по лингвински разперил ръце, Гарик Пол влезе в полемика с младия Антиной.
„Руски куриер“
Полемика за декаданса
(по магнетофонен запис)
…Декадансът за мен е моят живот, моето изкуство.
…Извинявай, но това, което ти смяташ за декаданс, това, с което се занимаваме, всъщност е здраво изкуство, тоест живо…
…Да, обаче нали нашето изкуство не е реалистично, нали не е…
…Извинявай, но тук се извършва пълна подмяна на понятията, дето се казва, „от болната на здравата глава“. Декадансът, приятелю, е културна деморализация, загуба на нравствени качества, израждане, помъртвяване, естетически сифилис, а всичко това се отнася за соцреализма, ако ми позволиш да отбележа…
…Нима ние виждаме тези черти в живото, вечно разбунено изкуство на модернизма, на авангардизма, в кръженето на неговите сперматозоиди? Социалистическият вкаменен реализъм — той именно е истинската декадентщина…
…Но това преобръща всички наши разбирания, та нали всички ние открай време сме свикнали да се смятаме за декаденти, тоест за нещо като представители на залеза, а, от друга страна, да виждаме един вид разсъмването, макар че то ни отвращава до гадене, но нали е изкуство на новото общество, а ние един вид се вкопчваме в старото, отиващо си общество, което сякаш поради заболяване страни от народността, от прогресивните идеи, от социалното съдържание, от революционния призив… ето че физкултурниците от Камчатка до Брест се надигат на вълни, а нас тука ни мъчи махмурлук…
…Извинявай, обаче тук и в социален план всичко е преобърнато. Аз съм дълбоко убеден, че здравето на човечеството се крие в либерализма, а революцията е нещо изродено; насилието и кръвта — това е пълна невъзможност да се намерят нови пътища, да се видят нови гледки, а само завръщането към мрачното, към древното разпадане… скованост на мускулите, промиване на мозъка откъм варовик…
…Извинявай, обаче цялата естетика на революционните общества с нейната боязън от (всякакви) промени, от всичко ново, с повтаряните година след година мрачни пропагандистки празненства в неподвижните гънки на знамената, в тези вълни от физкултурници, в обезумяло безконечната повторяемост, в най-вцепенената величава поза на това общество — това е естетика на изроденото, нещо като късновизантийския застой, като вкаменения позлатен брокат, под който са се напластили кир, смрад, въшки и разложение…