…Извинявай, но това далеч не е белег само на днешния ден, далеч не е залез на революцията, всичко това е започнало от самото начало, защото и самата революция е не разсъмване, а залез, крачка назад към древния мрак, към издулата се от кръв величавост, и онова, което някога е минавало за „изкореняване на стария бит“, е било именно дегенерация, вкореняване на най-древния вид отношения, тоест на насилието, чрез нападението на величественото загниващо чудовище върху хоризонтите и ливадите на либерализма, тоест върху новото човечество, върху нашия танц, върху нашата музика и божествената подвижност на човешките същества…
…Но аз не мога да се разделя е думата „декаданс“ обичам я.
…Извинявай, не се разделяй, щом не можеш, но имай предвид другия смисъл на думите.
Успоредно течеше и друг московски живот, в който той оставаше главният редактор на „Куриер“, могъща фигура в международния журнализъм. Тук те имаха солиден кореспондентски пункт на „Кутузовски проспект“, едва ли не цял етаж и дори зала за коктейли. От тримата кримски служители единият несъмнено беше агент на чека, другият — на ЦРУ, но на старшия „кор“ Вадим Беклемишев той можеше да се довери напълно — беше му съученик, също като Чернок или Сабашников.
И Беклемишев, и Лучников смятаха „Куриер“ за един вид московски вестник, ето защо в разговорите помежду си наричаха кореспондентския пункт „филиал“. Освен тримата кримчани тук се трудеха половин дузина млади московски журналисти, които получаваха заплатите си наполовина в „червени“, наполовина в „руски“ рубли, тоест в „тичи“. Тези шестимата, трима весели младежи и три миловидни момичета, седяха в голям светъл офис, бъбреха свободно на три езика, предпочитайки впрочем английския, пушеха и пиеха безконечните си кафета и съчиняваха нахакани материали из живота на московските celebrities73, замествайки липсващите в СССР вестници за светски новини. Всички те смятаха работата в „Куриер“ за невероятна синекура, обожаваха Крим и боготворяха „боса“ Андрей Лучников, просто подрипваха от щастие, когато той влизаше в офиса. Като гледаше подвижните им весели лица, Лучников не можеше да си ги представи като агенти на чека, макар че без никакво съмнение бяха такива. Така или иначе, работят за мен, мислеше си Лучников, работят за вестника, за Идеята, правят това, което аз искам, това, което ние искаме, а ние нямаме тайни, нека долагат, щом при тях не може другояче.
В един от дните на пребиваването на своя издател в Москва кореспондентският пункт на „Куриер“ организира закуска с шампанско. От скромна по-скромна гощавка: топли краваи с чер хайвер и ненадминат брют от избите на княз Голицин в Новия свят. Сред поканените бяха влиятелни дипломати и, естествено, директорът на Станцията за културни връзки на Източното Средиземноморие, тоест посланикът на Крим в Москва Борис Теодорович Врангел, внук на брата на същия онзи „черен барон“, но вече толкова „почервенял“, че не без основание всички го подозираха в принадлежност към една от петте кримски комунистически партии. В дипломатическия корпус на Крим, една от формално несъществуващите организации, тоест всичките тези „мисии за връзки, наблюдателни пунктове и комисии“, комунисти не се допускаха с конституционна забрана, но тъй като конституцията беше временна, на тези неща се гледаше през пръсти — сиреч само не парадирай кой си и какъв си, инак бъди какъвто щеш.
На закуската дойдоха и много културни дейци, сред които имаше доста приятели по някогашни лудории. От официалните лица на бюрокрацията най-внушително засега беше лицето на „наблюдаващия“ Марлен Михайлович Кузенков. Очакваше се обаче и някаква неведома засега персона, носеха се упорити слухове, че непременно ще дойде човек от самия връх. Но ето че вече започваше вторият час на този странен съвременен спектакъл, а персоната не идваше, макар че по проспекта под прозорците сновяха милиционерски мерцедеси. Според някои предположения — „подготвяха трасето“. На всички приеми в кореспондентския пункт на „Куриер“ по списък, съставен лично от шефа, се канеха петнайсетина московски хубавици, не-членове, не-дейци, не-представители, предимно бедни полукурвета, момичета — уви — вече не от първа свежест, дамички с чудните белези на повяхването. Те все още позираха тук-там, снимаха се, демонстрираха модели на Слава Зайцев, преминаваха от легло в легло и накрая улавяха късмета — брак с чужденец! Тук, на приемите на „Куриер“, им се отреждаше ролята на подвижни букети. Нахаканите момчета на Беклемишев дори съгласуваха с тях по телефона цвета на тоалетите им. Хубавиците впрочем не се обиждаха, а се радваха, че все на някого са потрябвали.