Случи се обаче нещо още по-страшно от телефонното позвъняване на референта. Точно в часа, когато отвързаха от столовете Гангут и Лучников и ги поведоха на разпит при началника на щаба на комсомолската дружина, точно в този момент на Сергеев се обади по телефона не някакъв си референт, обадиха се от другия край на площада, от самата голяма къща. Обади се не кой да е, а самият Марлен Михайлович Кузенков и се поинтересува къде се намира в момента Андрей Арсениевич Лучников. Оказа се, че довечера на Кузенков заедно с Лучников е определена строго приватна среща в една от най-тайните сауни с лице, чието име дори не бива да се произнася. Край. Еба си майката. Фул краш77, другарю Сергеев.
При обиска от единия от двамата „провокатори“, опитали се да провалят народното волеизявление, бяха иззети пропуск за киностудия „Мосфилм“ и сумата единайсет рубли. В портфейла на втория бе открита огромна сума в чуждестранна валута — долари и тичи, визитни картички на чуждестранни журналисти и бележник с телефони в Симферопол, Ню Йорк, Париж и други чужди страни. Потресен от подобна находка, началник-щабът изхвръкна от кабинета си — може би за да се посъветва с някого, а може би просто да си поеме дъх.
Ръцете на „провокаторите“ сега бяха развързани, на метър от тях на бюрото имаше телефон, на вратата дежуреше само един комсомолец.
— Хайде, обади се на твоя Марлен — каза мрачно Гангут. — Стига вече таковата…
— Абе за нищо на света няма да се обадя — каза Лучников.
— Стига се ебава — с изкривено лице каза Гангут. — Сега ще ни помъкнат към Държавна сигурност, а на мен това много ще ми попречи.
— На никого няма да се обаждам — каза Лучников.
— Все по-малко ми харесваш, Андрей — изведнъж изтърси Гангут.
— Това е неизбежно — измуча Лучников.
— Тогава аз ще се обадя — Гангут взе телефонната слушалка.
— Оставете слушалката! — кресна дежурният бекедеец.
Да, усърдието на доброволните жандарми беше голямо, обаче още им липсваше умение. Лучников без много усилия даде възможност на Гангут да се обади на някой си Дмитрий Валентинович и с две думи да му опише ситуацията.
Унизеният физически млад атлет, който само преди миг си се беше представял като супервойник в бъдещите комсомолски войни за тържеството на социализма, седеше сгърчен на пода, когато дотича запъхтеният началник-щаб. След него нахлу цяла тълпа студентска младеж от МГИМО78.
— Не го закачай! — закрещя началникът на младежите, когато у тях се породи естественото желание да се застъпят за физическата чест на другаря си.
Едновременно зазвъняха два телефона на бюрото под портрета на Дзержински. Неволно закачено от нечия ръка, рухна тежко кадифено знаме. Започна се онова, което днес в Русия се нарича извънредно произшествие, и по време на него съдбата на нашите герои непрестанно и с трескава бързина се променяше. Ту ги завличаха в някакъв мрачен, пропит с миризма на хлор зандан и ги хвърляха на хлъзгавия под, ту изведнъж ги канеха в друго помещение, настаняваха ги в меки фотьойли и им донасяха кафе и вестници. Ту пък довтасваше някакъв неврастеник с треперещи устни и започваше груб разпит. Не щеш ли, след малко го сменяше приятен спортист пътешественик, черпеше ги с цигари „Марлборо“ и отдалеч подхващаше разговор за възможната миграция на древните племена, за лодки от папирус, салове от палмови стъбла, за „пришълци“.
Изведнъж пристигнаха бригада криминалисти и започнаха да ги снимат със светкавица — в профил и анфас. После внезапно девойки с невероятно пухкави, разпръснати по раменете коси донесоха надъхващи на лошо кюфтета и половин дузина чешки бири. През цялото време някъде в недрата на зданието гърмеше музика, ту патриотична, ту развлекателна — изборите за Върховен съвет следваха естествения си ход.
Най-сетне влезе як мъжага с кожен кител и физиономия, украсена с увиснали мустаци и дълги тънки бакенбарди, със свирепи очища, но и с просветваща в тях лукавост. Той подаде на Гангут двете си ръце и като не получи в отговор нито една, го прегърна през раменете.