И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.
Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.
Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.
От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.
Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.
Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.
Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона — спокойна и величествена — и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.
— Райска долина, сър! — възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:
— Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора…
— И стотина роби — подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.
— Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета — продължи той — и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика… Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!…
— А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? — попитах го аз.
— На този, който докара машините — беше отговорът.
— А какво ще стане с туземците?
Смит се намръщи и махна с ръка:
— Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро — това е напълно достатъчно.
— А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?
— Вие винаги търсите крайните резултати — упрекна ме плантаторът. — Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.
— Защо някой, а не някои? — попитах го аз.
— А кои ще бъдат тия „някои“, сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.
— Ще се научат, бъдете спокоен.
— Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.
— Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина…
— Разбирам — прекъсна ме Смит. — Вие намеквате за социализъм.
— Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.