Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.
— Андо! Андо! — викаше ме Зинга. — Къде си, Андо?
Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:
— Амбо, къде си? Обади се, Амбо!
Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.
— Къде е Амбо? — попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.
Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.
— Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи! … Къде е Амбо?
— Тук съм! — неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.
Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.
— Ела! — извика го Канеамеа. — Чуваш ли, Амбо? Ела тук!
Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:
— Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.
— Виновен е! — възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. — Арики всичко ми каза.
— А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?
— Не ми каза. Той не знае, че си ходила.
— Знае! — натъртено каза Канеамеа. — Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? — Амбо мълчеше намръщен. — Искаш ли? — повтори Канеамеа. — В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.
— Ти му занесе белите листа? — трепна Амбо.
— Да — кимна с глава Канеамеа. — Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.
— О, ако узнае Арики! — възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:
— Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?
— Това ли е всичко? — попита Амбо с омекнал глас.
— Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:
„Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази.“ Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: „Набу, аз искам да стана сахе на белия човек.“ Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?
— Разбрах.
— Андо не е виновен — продължи Канеамеа. — Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?
— Разбрах.
— Ще ти кажа и друго — усмихна се Канеамеа. — На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?
Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.
— А сега стисни ръката на Андо — додаде Канеамеа. — Той не е виновен.
Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.
— Сега разбрах всичко — каза той развълнуван. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа.“
— Не, Амбо, това не е вярно — отрицателно поклати глава Канеамеа.
— Разбрах — каза Амбо. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Убий Андо! Убий го!“ И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.
Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.
— Да забравим лошото — казах му аз. — Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
— Обещавам! — отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: — Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.