— Отвори си устата! — тихо казах аз.
— Не, не! Не искам! — отрицателно поклати глава болната.
Всички почнаха да я уговарят, но тя въртеше глава и скимтеше като малко кученце. Гахар се помъчи насила да отвори устата й, но жените го задърпаха и го отстраниха. Повторно поднесох лъжицата до устата на болната, но тя пак завъртя глава, отблъсна ръката ми и лекарството се разля.
Взех си чантата и излязох от колибата. Тук беше влязла смъртта и моето присъствие беше излишно.
II
Към обяд от махалата, в която живееше Гахар, се чуха оглушителните звуци на бурума. Обадиха се и други буруми от съседните махали. Отидох да видя какво се е случило. На мегдана заварих цяла тълпа мъже и жени. Лицата на всички бяха намазани с черна боя. Мъжете бяха въоръжени с копия и стрели. Между тях беше и Гахар. И той държеше копие в ръката си, но за разлика от другите мъже, които стояха на едно място мрачни и мълчаливи, той силно викаше: „Карам! Карам!“ (Война! Война!) — и тичаше от единия до другия край на малкия мегдан, като правеше войнствени хватки с копието, сякаш искаше да намуши някого. С тия хватки и с виковете „Война! Война!“ той изразяваше мъката си и своята готовност да отмъсти на враговете, които са направили магия на жена му. От колибата се разнесоха силни писъци. Надзърнах през отворената врата и видях жената на Гахар, изпъната на земята върху стара рогозка. Тя беше умряла. Десетина жени около нея плачеха и нареждаха…
Щом ме видя, Гахар дойде при мене и с плачлив глас почна да се вайка:
— Ох, Андо! Тя умря, Андо! Тя не пи от твоето лекарство и умря!…
Мълчах смутен. Безсмислено беше да го уверявам, че и моето лекарство не би предотвратило смъртта.
— Тя умря, умря! — отчаяно повтаряше Гахар. — Тя легна и няма да стане вече! Ох, няма да стане!… Тя лежи и не чува моя плач. Ох, не чува моя плач! … Тя спи и няма да се събуди. Ох, няма да се събуди! … Тя ме остави и няма да се върне при мен. Ох, няма да се върне! … Моята колиба ще опустее, Андо! Ох, ще опустее!…
Той почна да скубе косата си и да се бие с юмруци по главата, но другите го хванаха за ръцете и той притихна. Но след малко отново почна да тича и да размахва дългото си копие срещу невидимия враг, който беше причинил смъртта на жена му.
Отидох под сянката на една палма и наблюдавах Гахар. Не се съмнявах в скръбта му, но ми се струваше, че това тичане нагоре-надолу, размахването на копието и заканите към невидимия враг не бяха нищо друго освен един обичай.
При мен дойде Зинга. И тя беше намазала лицето си с черна боя до такава степен, че не можах да я позная веднага. На шията й, както и по ръцете, нямаше никакви украшения. Тя беше в траур. Починалата й се падаше роднина — Гахар бе брат на Боамбо.
— О, Андо! — тихо прошепна тя. — Жената на чичо Гахар нямаше да умре, ако беше изпила твоето лекарство.
— Откъде знаеш?
— Всички тъй казват — отговори Зинга. И ми разказа една история, която чувах за пръв път. Жената на Гахар била от племето бома. Преди много години, когато била младо момиче, Гахар я откраднал и тя станала негова жена. Племето бома решило да си отмъсти. То нападнало племето занго, но било отблъснато. По-късно жената на Гахар сама се отказала от своето племе и станала дъщеря на племето занго. Племето бома я прокълнало и търсело начин да й отмъсти. И ето сега (след четиридесет години!) то си отмъстило. Преди няколко дена жената на Гахар забравила своя чувал в градината. Чувалът изчезнал. Някой от племето бома го откраднал и техният жрец го изгорил, като изрекъл заклинателните думи. Жената на Гахар се разболяла. Снощи Гахар искал да ме повика да дам лекарство на болната, но тя му казала: „Не ходи при белия човек. Иди най-напред при Арики. Каквото каже той, това ще направим.“ И Гахар отишъл при Арики. Първожрецът го наругал и му заявил, че жена му ще умре от моето лекарство по-скоро, отколкото от магията на племето бома. И обещал да развали магията на враговете и да излекува болната. Това било снощи. През нощта положението на болната се влошило. Сутринта Гахар решил да ме извика без съгласието на жена си, но тя вярвала на Арики и отказала да изпие моето лекарство…
Едва сега разбрах какво щеше да стане, ако жената на Гахар беше изпила рициновото масло. Все едно, тя щеше да умре и тогава хората щяха да кажат: „Прав е Арики. Жената на Гахар пи от лекарството на белия човек и умря.“ А сега казваха обратното: „Ако беше изпила лекарството на белия човек, щеше да оздравее.“ Без да иска, Арики беше ме избавил от излишни неприятности.