— Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка — каза Смит.
Капитанът широко се усмихна:
— Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против…
— Разбира се! — кимна с глава плантаторът. — Бутилката е ваша!
Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: „Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра — това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?“ Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:
— Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!
— Това много ли е?
— Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.
Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.
— Пълен успех! — извика той радостен, като пое дълбоко въздух. — Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!
— Милиони! — извика Смит възторжен. — Не преувеличавате ли, Стерн?
— Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка — помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.
Той взе торбата и я преметна през рамото си, а аз измъкнах камъка от водата. Капитанът го взе и отново се спусна на морското дъно. Този път той се забави по-дълго време. Гледах с тревога часовника си и броях секундите, без да си поемам дъх. Минаха петдесет секунди, след това шестдесет… Почувствувах как нещо притиска гърдите ми като воденичен камък, който след всяка измината секунда ставаше все по-тежък. На седемдесетата секунда ушите ми зашумяха, а главата ми сякаш почна да се надува като гумена топка. На седемдесет и седмата секунда не издържах и си поех въздух. Изведнъж почувствувах голяма лекота, сякаш воденичният камък беше паднал от гърдите ми, а ушите ми престанаха да шумят. Но капитанът още не се показваше. Бяха изминали толкова секунди, колкото някога издържал Смит и получил награда, а капитана още го нямаше… той се показа над водата едва на деветдесетата секунда. Дишаше тежко, но лицето му сияеше: торбата беше пълна с бисерни миди!
— Поемете я — каза той, като плюеше солената вода, която бе влязла в устата му през носа. — И преместете лодката на петдесет метра оттук. Искам да изследвам по-голямо пространство.
Няколко пъти премествахме лодката на различни места в залива и всеки път капитанът изваждаше пълна торба с бисерни миди. Оказа се, че по дъното на целия залив има несметно богатство. След десетото спущане старият моряк се умори и се качи в лодката.
— Напред към брега! — извика Смит радостен. — Трябва да проверим какво има в тия черупки.
Налегнах на веслата и лодката заплава обратно към малкия залив. Смит нямаше търпение и преброи мидите, преди да стигнем на брега. Те бяха шестдесет и пет.
Както е известно, от черупките на бисерните миди правят седеф. Той е доста скъп, но много по-скъпи са самите бисери, които се образуват в някои миди. Когато в това мекотело животно попадне зрънце пясък или някакво друго чуждо тяло, животното отделя особен сок, който се втвърдява около чуждото тяло. Така постепенно се образува твърдо зърно — бисер, който се увеличава с течение на годините. Най-скъпи са белите бисери. Те са кръгли или крушовидни и се образуват в самото тяло на мекотелото. Но има бисери и с други цветове — те се образуват под самата черупка и са прилепени до нея. Разбира се, не във всяка мида има бисерни зърна. В цяла грамада от тия животни може да не намерите нито едно зрънце, но понякога, макар и много рядко, само в една мида се срещат по няколко бисера.
Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер — три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.
— Това е безценно богатство, сър! — възторжено каза плантаторът. — Във всяка десета мида по един бисер — това е нечувано.
Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: „Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат“…