Безсмислено беше да настоявам повече. Боамбо за нищо на света не би се съгласил да освободи нещастния Габон.
— Ще му помогна да избяга! — заявих аз на главатаря. Той ме погледна строго и каза тихо, но внушително:
— Пазачите няма да ти позволят. И не те съветвам да се опитваш, защото ще пострадаш!
— Какво ще ми направите?
— Не зная … Но ще пострадаш, казвам ти. Видя ли какво стана вчера? Хубаво направи, че си отиде навреме. И все пак загуби…
— Какво загубих?
Боамбо не отговори.
От колибите започнаха да излизат въоръжени туземци. Сега лицата им не бяха боядисани с черна боя и не бяха нашарени с бели черти, както вчера. Може би затова те нямаха вчерашния войнствен и страшен вид.
— Хората се събират — рече Боамбо, като стана. — Отиваме на лов.
— Пак ли? — трепнах аз. — Нима и днес ще нападнете племето бома?
— Не — махна с ръка Боамбо. — Отиваме на лов за диви свини. Трябва да убием много свини за големия празник. Ела и ти с нас. Хората ще се зарадват, ако дойдеш, и ще ти простят вчерашната глупост.
Макар да не смятах вчерашната си постъпка за глупост, аз реших да отида на лов за диви свини. Не беше в моя полза да страня от хората. Освен това нямаше смисъл да се отчайвам от вчерашния неуспех. По-полезно би било да се придържам към оная нашенска поговорка, която гласи: „Ако не успееш първи път, опитай се пак…“
Отидох в колибата да си взема пушката. Заварих там Смит и Стерн, които ме чакаха.
— Дойдохме за вас — каза плантаторът. — Отиваме на лов за диви свини. Надявам се, че този път няма да се откажете, нали? И Стерн ще дойде.
— За такъв лов винаги съм готов — усмихна се капитанът. — Но в лов на хора никога не бих участвувал. Той е опасно нещо! Само бягството може да спаси човека. — И той ми смигна многозначително, като кимна с глава към Смит. Плантаторът разбра иронията, но не се обиди.
— О, то беше нещо ужасно! — възкликна той. — Диваците са много хитри хора, сър. Едни бяха се скрили из гъстата джунгла край пътеката, други бяха се покачили по дърветата. Стрелите им фучаха край нас, а хора не се виждаха. Представяте ли си? — обърна се той към мене. — Вие да бяхте на мое място, не бихте ли избягали? При това стрелите им бяха отровни! Аз донесох една, ще ви я покажа. Върхът й е намазан със сок от анчар.
— Значи, и пушката не ви помогна? — попитах го аз. — А вие толкова много разчитахте на нея!
— Да, разчитах — кимна с глава Смит. — Но съм се лъгал, признавам. През време на война диваците не съблюдават никакви правила. Те се крият из горите — в кого ще стреляш? При това, щом зафучаха стрелите, нашите диваци се разбягаха.
— След вас — подхвърли капитанът.
— Това няма никакво значение, Стерн. Не е важно дали пръв съм избягал, или последен. Важното е, че останах жив. Вие бяхте прав — обърна се Смит към мене. — Хиляди пъти бяхте прав, когато отказахте да дойдете. Аз мислех, че ще се бием на открито, на някоя поляна, и си рекох: „Я чакай да покажа на тия диваци как се води война…“ А какво излезе? Ако знаех, не бих отишъл, уверявам ви…
— Вие тръгнахте с туземците на война, защото искахте да се проявите като герой — упрекнах го аз. — Мислехте, че ще избиете племето бома като вързани зайци и ще се върнете като победител. Затова доведохте Арики на мегдана, когато съветвах туземците да не предприемат тоя позорен поход.
— Как няма да го доведа? — възкликна плантаторът. — Арики беше ми казал, че няма да ме осинови, ако не участвувам в похода. А представяте ли си какво значи това?
— Значи да останете сираче — иронично подхвърли Стерн.
— Това никак не е смешно, Стерн! — упрекна го Смит. — Ние трябва да узаконим нашето пребиваване на острова. Обичам реда и законите — това не е слабост, уверявам ви…
Отидохме на мегдана. Тук бяха се събрали всички ловци. Мислех, че след вчерашния случай хората ще ме гледат с недоверие, но се излъгах. Те бяха забравили всичко. И защо не? В колибата беше затворен Габон, техният враг. Те бяха победители и в радостта си бяха ми простили вчерашната постъпка.
Всички тръгнахме по тясна пътека през джунглата. Над нас и около нас се издигаха вековни дървета с дебели стъбла, които се губеха във висините и там се разклоняваха, а други по-ниски, преплитаха клоните си току над главите ни. Всички тия стъбла и клони бяха преплетени с гъста мрежа от тънки лиани. Нито едно дърво не се издигаше свободно нагоре, незадушавано от околните дървета. Сякаш островът беше много тесен за тая буйна зеленина и тя водеше война за всяка педя земя, за всеки квадратен сантиметър въздушно пространство. Дори и най-ниските храсти така бяха се притиснали и преплели, че просто се задушаваха в собствените си прегръдки. Светлината едва проникваше през тоя буен хаос. Вечен полумрак цареше в джунглата дори и в най-яркия слънчев ден. Земята бе покрита с окапали сухи листа. Тук листата на дърветата не окапват всяка есен, за да поникнат нови през пролетта — не, листата на вечнозелените дървета капят едно по едно през всяко време на годината. Щом едно листо остарее, то повяхва, пожълтява и вятърът го откъсва, а на негово място покарва младо листо и със свежи сили расте бързо, неимоверно бързо … Същото нещо се случваше и с дърветата. Никога човешка ръка не докосваше старите им дънери, те умираха от естествена смърт, в дълбока старост: когато сухите им изгнили стъбла не могат да се съпротивяват на бурите, грохват повалени. Тогава из джунглата се разнася силен трясък, сякаш тревожен вик на един загинал живот…