III
Дневникът на великия мореплавател попадна в касетката на Смит. Наистина в нея той беше на по-сигурно място, отколкото в моя куфар, но ключовете от касетката бяха у Смит, а самата касетка — в неговата колиба. Това никак не ми харесваше.
На капитана имах безгранично доверие. Той беше честен човек и никога не би изиграл когото и да било. а най-малко другаря си. Но Смит беше друг човек. На него аз нямах доверие и често се питах: „Не направих ли фатална грешка, като се съгласих да му поверим дневника на Магелан. Няма ли да ни изиграе? Няма ли да обсеби дневника?“ „Не — отговарях си аз. — Той би направил и това, но при други обстоятелства. Например, ако на острова дойде английски параход и плантаторът се почувствува по-силен от нас с капитана. Тогава той не би се поколебал да заяви, че дневникът е негова собственост. Свещена и неприкосновена собственост, би казал той.“ Но сега нямаше такава опасност. Докато сме само трима европейци на острова, Смит не би посмял да ни измами. Пък и безсмислено беше да го прави — тук дневникът нямаше никаква цена.
Но какво би станало, ако откажех да му дам дневника? О, тогава той щеше да се разлюти страшно и не би се поколебал да ни издаде на първожреца. Може би щеше да скрие участието на капитана, защото все пак Стерн беше англичанин. Той би стоварил всичката вина върху мен и тогава Арики не би се поколебал да поведе своята пияна шайка и да ме убие или жив да ме изгори в колибата, както спя…
Каквото и да мислех, аз стигах до едно и също заключение и си казвах: „Да, ти не можеше да постъпиш другояче. Ти не можеше да не се съгласиш дневникът на великия мореплавател да бъде заключен в касетката на Смит. Това беше неминуемо…“
Дълго лежах в тъмната колиба замислен. От поляната долитаха ударите на бурума и подвикванията на играчите. „Трябва да отида при тях“, мислех си аз. Дългоочакваният празник настъпи, всички са доволни и весели, само аз лежа самотен и никой не забелязва моето отсъствие… дори и Зинга. Тя е много щастлива, а когато човек е щастлив, не забелязва мъката на другите. Сега Зинга играе около големия огън и си мисли: „Ще мине тая нощ. Ще мине още един ден и една нощ. На третия ден Андо ще стане син на нашето племе, а аз ще стана негова сахе. Хе-хо, хе-хо! Негова сахе … Ще копая в градините, ще нося таро и ямс, ще ги варя в голямото гърне, ще ядем в дървен онам … Хе-хо, хе-хо! В дървен онам …“ Тъй или приблизително тъй мислеше Зинга и играеше, а аз лежах с отворени очи в тъмната колиба и мислех…
Някога и аз съм играл в моята страна — не около буен огън, не — в моята далечна страна така не играят. Някога и аз съм мечтал в моята страна — не за таро и ямс и не за дървени онами, не — в моята прекрасна страна за такива неща не мечтаят… Кръгла софричка, трикрако столче, глинена паница, дървена лъжица — това е повече от дървените онами. И закнижените прозорци на старата къща са по-добри от единствената врата на моята колиба — врата, която прилича на прозорец, — каменните плочи са по-солиден покрив от палмовите листа. И газената лампа е по-добра от светилото с мас от акула, и цървулите са за предпочитане пред босите крака. Но и тук, и там подът е от пръст, и тук, и там рогозките са си рогозки. Какво от това, че тук им казват сури, а там — рогозки? Че тук ги плетат от палмови листа, а там — от папур?
Но аз съм виждал и меки килими в чужди салони, и хубави дрехи на наконтени мъже, и копринени рокли на млади жени, а Зинга не е виждала такива неща; ял съм и хубави ястия — не от таро и ямс, а вкусни ястия, каквито Зинга не е хапвала и няма представа за тях. Но аз тъгувам не за хубави дрехи и не за вкусни ястия, а за кръглата софричка, за каменния покрив, за закнижените прозорци, за старата къща, строена от дядо ми още в турско време…
— Андо! Тук ли си, Андо?
— Да, тука съм!
— Какво правиш, Андо?
— Нищо. Лежа и мисля.
— Ела, Андо? Зинга пита за тебе. И тана Боамбо, и Гахар. Защо избяга от нас?
Гласът на Амбо. Дошъл да ме търси. Значи, те забелязали моето отсъствие. Значи, аз не съм сам. Значи, имам приятели, които ме обичат и мислят за мен. Амбо … Той пак ме вика. Не го виждам, защото черното му тяло се слива с тъмнината, но чувам гласа му и чувствувам неговата топлота.
— Защо избяга от нас? — пита топлият глас. — Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу… Да вървим!
Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:
„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо! …“
Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.