Никой от нас не би възразил против повечето от тия задължения (освен може би Смит, който си имаше своя плантация и не желаеше да участвува в общата работа на туземците). Едва ли някой би се отказал да участвува в защитата на племето, ако то бъде нападнато, но да участвуваме и в нападенията, които племето би предприело срещу друго племе — това никак не ми харесваше. То приличаше на задължителна мобилизация в случай на война, независимо дали тази война е справедлива, или не. Например, ако племето занго предприеме поход против племето бома, за да изгори колибите му и да го прогони още по-далеч в планината, според думите на Арики аз съм длъжен да участвувам в това престъпление. Ако се откажа, както оня ден, против мен ще се опълчи цялото племе. Тогава първожрецът сигурно пак ще се опита да ме злепостави и да раздуха омразата на всички срещу мен…
Такива мисли минаваха през главата ми, когато слушах речта на първожреца. Най-после той млъкна и бурумът оглушително задумка. А когато отново настъпи тишина, Боамбо се надигна от мястото си и също произнесе реч. Но за разлика от първожреца речта на главатаря беше съвсем кратка. Той заяви, че ние, белите хора, много добре знаем своите задължения и ще ги изпълняваме, както сме ги изпълнявали досега. По-важна била ползата, която сме принесли на племето, като сме го научили на много полезни неща. Главатарят спомена брадвите, пелките и теслите на Смит. С тях туземците построиха нови колиби много по-лесно и по-бързо, отколкото с каменните брадви. Пък и самите колиби са много по-здрави, защото всички греди са заковани с гвоздеи. Не забрави главатарят и моите лекарства. Като ме нарече лапао, той заяви, че аз съм бил най-добрият приятел на племето.
— Вярно ли казвам? — обърна се той към множеството и всички в един глас отговориха:
— Вярно! Вярно!
Първожрецът навъси вежди — очевидно той не беше доволен от речта на Боамбо, но главатарят не му обърна внимание и продължи да говори за ползата, която сме принесли на племето. Накрая той изказа надеждата, че занапред ще бъдем още по-полезни.
Нови удари на бурума — и пак тишина.
Таутите и ренгатите се оттеглиха. Боамбо също се отдръпна настрана. По средата на кръга останахме само ние, тримата бели, и първожрецът. Пак се чуха ударите на бурума и първожрецът ни направи знак с ръка да го следваме. Той запристъпя бавно около двата огъня, като се въртеше тъй, че пламъкът да го огрее от всички страни. Смит, Стерн и аз повтаряхме същото при мълчаливото одобрение на туземците.
Огънят и водата бяха двете непобедими стихии, от които жителите на Тамбукту най-много се страхуваха. Ако буря застигне някого в океана с неговата малка лодка; той е безсилен да се бори с вълните и загива. Ако огън обхване някоя колиба, тя изгаря и никой не може да я спаси. Само тропическият лес можеше да устои против водата и огъня — водата не можеше да го залее, нито пък огънят можеше да го изгори. Когато отиваха на лов за диви свини, ловците запалваха сухата трева на някоя поляна и за час-два огромно пространство се превръщаше в черно пепелище. Но тропическият лес си оставаше невредим. Огънят не можеше да порази суровите гигантски дървета и зелената мрежа от лиани. И все пак към водата и огъня туземците се отнасяха със страхопочитание. Когато пръв път се появихме на острова, те ни хвърлиха в първата стихия, която трябваше да ни погълне. Сега първожрецът обикаляше с нас около втората стихия — огъня. Огънят ще изгори всяка зла мисъл в нас (но не и в Арики) и ще сгрее сърцата ни с пламъка на обичта към всеки занго — такъв беше смисълът на нашето въртене около двата огъня.
Като обиколихме така три пъти, първожрецът се спря с лице към нас.
— Комунатуа! — извика той високо, за да го чуят всички. — Вие сте синове на нашето племе. Всеки от вас още сега може да се ожени за жената, която го иска. Шамит — обърна се той към плантатора, — искаш ли да вземеш сахе от нашето племе?
Смит поклати отрицателно побелялата си глава:
— Не искам!
— А ти? — обърна се първожрецът към капитана, чието име той не можеше да произнесе.