— Той е! — отново извика Смит. — Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.
— Това не е престъпление — отново чух гласа на капитана. — Това е хуманно дело, от което се възхищавам.
— Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?
— Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него — моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.
Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.
Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:
— Някой е срязал въжето. Виж! — И той му показа парчетата от срязаното въже. — Кой е направил това?
— Не зная — тихо отговори Боамбо.
— Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!
— Не зная — повтори Боамбо.
— Той, той! — силно извика Арики. — Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!
Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка — да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност… Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна…
Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.
Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.
— Ето го! Ето го! — раздадоха се няколко гласа.
Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.
Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше — сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:
— Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.
Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.
— Чакайте! — извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил „врага“.
И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: „Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти.“
— За какво въже става дума? — попитах аз престорено учуден.
— За въжето, с което бе вързан нашият враг — троснато каза Арики. — Ти си го срязал и си освободил жертвата.
— Не е вярно! — възразих аз. — С какво ще го срежа? Аз нямам нож.
— А кой го сряза? — попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.
В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:
— Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!
— Дао! — отсякох аз.
— Дао? — погледна ме Арики и застина с отворена уста. — Добре ли чух?
— Да, само Дао и никой друг.
— Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!
— Че какво, като са от дърво? — не се предавах аз. — Ти много пъти си казвал, че Дао всичко може. Не помниш ли? Той може да прогони рибата от Голямата вода, нали? Може ли?
— Може — неохотно се съгласи Арики.
— А може ли да изсуши дърветата и да накара земята да не ражда ямс и таро?
— Може.
— Може ли да докара арамру?
— Може — намръщи се Арики.
— А защо да не може да среже въжето? Това е много по-лесно, отколкото да докара арамру и да разтърси цялата земя. Така ли е?
— А защо ще го среже? — попита Арики. — Защо ще освободи жертвата? Тя беше обречена за него.
— Тъкмо защото е била обречена за него. Дао не желае жертва и затова я е освободил. Анге бу!
Арики се обърка и не знаеше какво да възрази. Той не вярваше на моята измислица, но нищо не можеше да й противопостави. Та нали самият той много пъти бе повтарял пред туземците, че Дао е всесилен и всичко може. Да отрече това, значи да разобличи себе си и да се изложи пред туземците, които бяха се струпали около нас и слушаха напрегнато всяка наша дума. Не, първожрецът никога не би направил това. Като го гледах как кипи от злоба и безсилие, аз си помислих: „Пада му се! С неговите камъни по неговата глава…“