Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.
— Ела, Гахар — извиках го аз. — Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето — американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.
Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец — висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.
— Тана Боамбо тука ли е? — попитах го аз.
— Няма го.
— А Амбо?
— Няма го — завъртя глава Гахар.
Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.
— Този не е главатарят им, нали? — попита ме той.
— Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.
— Значи, ние можем да преговаряме с него?
— Разбира се.
Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.
— Има — беше отговорът.
— А къде са те?
— Тука са — неопределено каза Гахар.
Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:
— Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?
— Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе…
— Не! — отсече Гахар.
Неговият отказ ме изненада.
— Защо, Гахар? Той е нанай биля — добър човек. Наш приятел.
— Приятел? — погледна ме Гахар с недоверие. — Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?
Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.
— Първожрецът не желае да преговаря с нас…
— Защо? — учуди се адютантът.
— Когато две враждебни племена решат да преговарят — казах аз, — те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.
— Какво трябва да направя? — попита ме адютантът.
— Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.
— О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!
— Добре, тогава дайте ми пистолета си.
Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.
— Сега можем да говорим, нали? — обърнах се аз към Гахар.
— Сега можем да говорим — каза той и пристъпи още по-близо до нас.
„Преговорите“ започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце:
— Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?
Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:
— Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че „старецът“ подценява туземците.