— Свестих се в болницата. Помня като днес над леглото ми беше се навел мъж с руса брада, в бяла престилка — гледа ме и се усмихва. Той превърза раната ми и ми стана по-леко. Донесоха ми чай и сухари. Сега познавам света и хората, изпитах много радости и горчивини, но никога няма да забравя сладкия чай, вкусните сухари и засмения руснак. Когато оздравях, прибра ме нашият комшия, чичо Рангел. От него научих, че баща ми и майка ми били убити от гранатата, а аз съм се отървал само с лека рана на главата. Мина време, поотраснах. Тогава продадох всичко, каквото беше останало от баща ми, и се преселих в Истанбул. Но животът си играе с нас като вълните с мидена черупка. В Истанбул не ми провървя, работите ми тръгнаха зле. Преселих се в Александрия. Тук късметът ми се усмихна. Много хора пропаднаха пред очите ми и много други се въздигнаха. Слава на аллаха — аз не съм зле, но ще умра с отворени очи, защото няма да видя вече родния град. Смътно си го спомням, но затворя ли очи, виждам и прихлупените къщи, и кривите улици, и зеленото поле, и сините планини на хоризонта. Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но когато е далеч от родината, в последния миг от живота си спомня мястото, където се е родил. Човекът е като лястовичката — никога не забравя старото си гнездо. Смъртта тегли човека към родния му край…
„Не смъртта, а животът“ — помислих аз, но не възразих на стария човек.
Господарят на „Китайски фенери“ гледаше съсредоточено пред себе си. Стори ми се, че лицето му потъмня, сякаш го измъчваше нещо. „Наистина тежко е да си далеч от своята родина, но още по-тежко е да си без родина като този човек“ — мина през ума ми.
— Работа ли търсиш? — попита ме той, като ме погледна със светлите си добри очи. — Кимнах с глава.
— Какво си работил досега?
— Каквото се случи — неохотно отговорих. — Разтоварвал съм параходи на пристанището, мъкнал съм бали с памук из складовете…
— Разбирам. — Старецът кимна глава със съчувствие. — Но ти не приличаш на хамалин. Гърбът ти не е достатъчно широк за тежките чували, пък и ръцете ти не са тъй здрави за груба работа.
Той се замисли, отново смукна дим и попита:
— Искаш ли да работиш в пустинята?
В пустинята! Изтръпнах, като си спомних огненото слънце и нажежените пясъци. Денем — адска горещина, нощно време — студ. Сахара изникна във въображението ми такава, каквато я описват пътешествениците, които бяха успели да я пребродят надлъж и нашир. Мъчно я понасят дори и фелахите — тия бедни египетски селяни.
— Имам един приятел инженер — продължи старецът. като изпусна дим през носа си. — Ръководи прокопаването на голям напоителен канал в пустинята. Но това не е работа за тебе. Трябва да измисля нещо по-добро. Имаш ли занаят?
— Не. Работя каквото ми попадне.
— Чудно! Млад човек, без занаят … Лошо, много лошо.
— Аз учих… Бях студент в своята родина. Най-напред учих биология, после медицина.
— Хеким? (лекар) — учудено ме погледна старият турчин. — И така да изпаднеш?
— Лоши хора ме прогониха от моята родина — отговорих аз със сподавен глас. — Продадоха я на Хитлер. Избягах, за да спася живота си. И сега се скитам немил-недраг по света.
Споменът за родината ме натъжи. Откак избягах от България, често си спомнях за близките хора, с които бях живял и с които бях се борил. Мъката ми още повече се усилваше от това, че моите другари продължаваха борбата за свобода, а аз бях принуден да се скитам из чужди страни, между непознати хора, да гладувам и да се мъча далеч от родния край. Но друг изход нямаше. Трябваше да избягам, за да спася живота си. Много младежи като мене и възрастни хора, борци против фашизма, също бяха избягали от България в различни времена. Някои от тях, най-щастливите, бяха успели да отидат в Съветския съюз, мечтата на всеки от нас, но други се скитаха от една страна в друга, без да могат да пуснат корени на чужда почва. И те страдаха като мен, но това не ме успокояваше. Аз непрекъснато мислех за своята красива родина и вярвах твърдо, че рано или късно тъмните сили ще бъдат сломени и отново ще се върна в нея. Тая надежда ме крепеше и ми даваше сили да понасям и най-тежките несгоди.
— Разбирам — кимна с глава старецът. — Някога и аз скитах като тебе, но после всичко се нареди. Човек трябва да има търпение. Колкото и да бързаме, няма да изпреварим времето. Аз ще ти намеря работа, а дотогава при мене ще имаш храна и квартира. Не възразявай, не е голяма работа…
Благодарих на добрия човек. Той извика келнера и му каза да ми покаже бъдещото ми жилище.
Малката стаичка в ниската пристройка на двора беше доста угледна за един прокуден като мене. И храната не беше лоша. Мехмед ага, старият съдържател на „Китайски фенери“, се привърза към мене и ме обикна като свой син, може би защото нямаше нийде никого. Аз нямах работа и по цели часове бродех из тесните улички на стария град, понякога се разхождах и из новите квартали с грамадни здания и с широки булеварди, сетне се връщах в „Китайски фенери“ и разказвах на Мехмед ага за града, в който той беше се родил. Старецът прехвърляше броеницата си, замечтано загледан през решетестата преграда, и отново почваше да ме разпитва за Плевен…