Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.
— Значи, вие имате приятели на острова? — попита ме Смит.
— Да, сър. Те ме чакат на брега.
— И един от тях е главатар на племето?
— Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.
— Враждуват? Значи ли това, че воюват? — попита зарадван плантаторът.
— Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго — същото, което ни хвърли в океана.
— Прекрасно! — провикна се Смит. — Ние сме спасени, сър!
— Нищо не разбирам — погледнах го учуден.
— Вие сте много млад, за да разберете — покровителствено ме потупа плантаторът по рамото. — Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис.2 И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.
— Как ще стане това, сър?
— Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?
— Не ми е много ясно — отвърнах аз.
— Но аз ви говоря на чист английски език…
— На всеки език вашите думи означават война.
— И защото е тъй, не съм съгласен.
— Защо? — Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.
— Защото мирът е по-добър от войната — отвърнах.
— Идеалист! — усмихна се Смит и снизходително ме потупа по рамото. — Тия диваци и без нас ще се избиват един друг, нали така? Не е ли по-добре да се намесим? Това ще бъде не само в наша, но и в тяхна полза. За предпочитане е една голяма, но последна война пред честите и безкрайни сблъсквания между племената. Слушайте, сър. Диваците нямат огнестрелно оръжие. Техните стрели и копия са празна работа. С две-три пушки и с десетина патрона племето на тоя главатар ще победи всички останали племена и ще ги покори. Тогава ще го провъзгласим за крал на целия остров, нали така? А ние ще станем негови съветници. Ако щете дори — министри! И то напълно заслужено, защото пушките са наши. Само тогава ще можем да заживеем свободно и спокойно. Иначе всички ще бъдем издавени в океана, сър. Ако хванат още веднъж някого от нас, те няма да се шегуват, уверявам ви.
— Не — възразих аз. — Ние трябва да предотвратяваме войните между племената, а вие искате да ги разпалваме. Никога няма да се съглася на такова престъпление. Аз съм враг на войната.
— Напразно, сър. Помислете добре. Става дума за война, която ще сложи край на всички войни. Казах ви и пак повтарям: тя ще бъде полезна и за диваците, и за нас. Аз имам десетина пушки, няколко пистолета и доста много патрони … Помислете.
— Няма какво да мисля.
— Жалко, много жалко… А вие какво ще кажете, Стерн? — обърна се Смит към капитана. — Искам да чуя вашето мнение.
— Още нямам мнение, сър — отвърна Стерн.
— Но вярвам, че не бихте желали още веднъж да ви хвърлят в океана, нали?
— Не, разбира се — кимна с глава капитанът. — Но аз не съм сигурен, че те ни хвърлиха, за да ни удавят.
— А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?
— Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная…
— А моят готвач? — попита Смит.
— Грей е умрял от страх — отвърна Стерн. — Той беше голям страхливец.
Смит възрази:
— Не си кривете душата, Стерн. Човек не може да умре от страх.
— Може, и още как! Ако има слабо сърце като Грей…
За да прекратя неприятния разговор, попитах капитана него ли са виждали туземците в своите градини.
— Мене — отвърна той. — Когато ни омръзнат консервите, аз отивам в градините на диваците да бера плодове. И знаете ли какво открих? Вместо аз да бягам от тях, те бягаха от мене. Само вчера, когато ходих за вода, тръгнаха към мене, като ми викаха нещо, но те бяха много, а аз не носех нито пушка, нито пистолет.
Обясних на капитана на какво се дължи вчерашното недоразумение.
— Ако знаеха, че не сте вие, щяха ли да тръгнат към мен? — попита ме той.
— Сигурен съм, че не.
— Тогава не разбирам защо ви е тази война, сър? — обърна се той към плантатора.
— Както искате, но аз си оставам на своето мнение — каза Смит. — Защото не искам да бъда удавен като котка.