— Това се дължи на живота, дето водим — обясни Уили. — Непрестанно преследваме удоволствието за удоволствието. Ръгнали ни рогатите, ще трябва да преследваме удоволствието сериозно!
— Том не е разсеян — добави Честната Лил. — Том е мрачен.
— Стига с тоя брътвеж! — скастри я Уили. — Какви ги бълваш непрекъснато? Първо тоя бил разсеян. Сетне оня бил мрачен. Преди това аз бях ужасен. Нещо друго няма ли да измислиш? Откъде накъде калтак като тебе ще одумва хората час по час? Не знаеш ли, че тебе ти е работата да ги веселиш?
Честната Лил се разплака с истински сълзи, по-едри и по-мокри от сълзите във филмите. Тя можеше да ридае с истински сълзи по всяко време, когато пожелаеше, когато й бяха необходими или когато беше наскърбена.
— Тоя калтак плаче с по-големи сълзи, отколкото майка ми! — забеляза момъкът.
— Уили, не ме наричай така.
— Престани, Уили! — намеси се Томас Хъдсън.
— Уили, ти си жесток и зъл и аз те мразя! — простена Честната Лил. — Чудя се как мъже като Томас Хъдсън и Хенри могат да дружат с тебе?! Ти си разтурен и езикът ти е хъшлашки.
— Я виж ти дамата! — засегна се Уили. — Как ти се побраха такива приказки в устата? „Хъшлашки“ е неприлична дума. Тя е като храчка в края на пурата ти!
Томас Хъдсън сложи ръка върху рамото на момъка.
— Пий, Уили! На никого от нас не е до веселба.
— Хенри го избива на веселба. Но ако му кажа онова, дето ми каза, веднага и на него ще му клюмне носът!
— Ти ме попита.
— Не това имах предвид. Защо не сподели адската си мъка? Защо я запази само за себе си последните две седмици?
— Мъката не се дели.
— Трупай тогава мъката! — каза Уили. — Никога не съм предполагал, че така ще трупаш мъката.
— Не са ми нужни упреците ти, Уили — отвърна Томас Хъдсън. — Все пак много съм ти благодарен. Няма защо да се тревожиш за мене.
— О’кей. Трупай я! Ама да знаеш, че няма да харосаш! Казвам ти го, защото ми мина през главата.
— И на мене ми е минало — забеляза Томас Хъдсън. — Майната му!
— Наистина ли ти е минало? Тогава може би твоята система е по-добра. Почваш обаче да ми се виждаш бая гроги.
— Това е от пиенето, от умората, а и не съм си отспал.
— Имаш ли новини от жена си?
— Да. Три писма.
— Как е?
— По-лошо не би могло да бъде.
— Хм! — изсумтя Уили. — Наредихме се. Можеш и това да го трупнеш, та да ти държи влага!
— Натрупах достатъчно.
— Има си хас! Котката ти Бойз те обича. Знам. Видях я. Как е тая бясна сладурана?
— Бясна като всякога.
— Направи ме хахо — каза Уили. — Честна дума.
— Тя страда несъмнено.
— Дали пък наистина страда? Ако страдах, както страда тая котка, досега да съм изпрел! Какво ще пиеш Томас?
— Още едно от тия дайкири.
Момъкът обгърна с ръка широката талия на Честната Лил.
— Слушай, Лил! — почна той. — Ти си добро момиче. Не исках да те наскърбявам. Виновен съм. Нещо ме прихвана.
— Нали няма да говориш повече така?
— Няма. Освен, ако ме прихване.
— Ето чашата ти! — каза Томас Хъдсън. — Наздраве, хлапако!
— Сега ти се нави — забеляза Уили. — Завъртя най-после румпела на север. Би трябвало твоята Бойз да бъде тук. Щеше да се гордее с тебе. Сети ли се какво разбирам под споделяне?
— Да — потвърди Томас Хъдсън. — Сетих се.
— Чудесно! — рече момъкът. — Сипи му пепел! Извадиш ли си кофата за смет, ще дойде и боклукчията. Погледни тоя дяволски Хенри. Смъква цял товар от гърба си. Защо според тебе се поти толкова в студен ден като днешния?
— Заради жените — вметна Честната Лил. — Вманиачен е на тема жени.
— Вманиачен! — повтори Уили. — Пробий с половининчов свредел дупка в главата му, където искаш и от нея ще изтекат жени. Вманиачен! Защо не намериш друга дума, дето по приляга?
— „Вманиачен“ е все пак силна дума на испански.
— Вманиачен ли? Вманиачен е нищо. Ако имам време следобед, ще измисля точната дума.
— Том, ела в другия край на бара, където бихме могли да разговаряме спокойно. Ще ми поръчаш ли един сандвич? Цяла сутрин съм обикаляла с Хенри.
— Отивам в „Баския бар“ — рече Уили. — Доведи го там, Лил.
— Ще го доведа — обеща Честната Лил — или ще го пратя.
Тя се насочи величествено към далечния край на тезгяха като разговаряше с мнозина от мъжете, край които мина, и се усмихваше на другите. Всички се отнасяха към нея с уважение. Кажи-речи всеки от заговорените беше правил любов с нея най-малко веднъж през последните двадесет и пет години. Томас Хъдсън се премести в долния край на бара, вземайки със себе си фишовете за консумация, след като Честната Лил се разположи и му се усмихна. Тя имаше прелестна усмивка, дивни тъмни очи и разкошна черна коса. Щом корените й побеляваха в основата на челото и на пътя, Честната Лил замолваше Томас Хъдсън да й даде пари, за да отиде на фризьор, и когато се връщаше, боядисаната й коса лъщеше и имаше естествения приятен вид, какъвто има косата на девойките. Кожата й беше гладка като маслиненозелена слонова кост, ако съществуваше слонова кост с маслиненозелен цвят, и преливаше в сиво-синкаво и розово. В действителност цветът винаги напомняше на Томас Хъдсън добре изсъхнала махагуа137, неотдавна отсечена, загладена само с пясък и леко полирана. Никъде другаде не беше виждал този сиво-синкав, почти зеленикав цвят. Но махагуата нямаше розова отсянка. Руменината се дължеше на фон дьо тена и ружа, които Честната Лил употребяваше, но иначе кожата беше почти толкова гладка, колкото у млада китайка. Това привлекателно лице гледаше Томас Хъдсън от дъното на бара, то ставаше толкова по-привлекателно, колкото повече го наближаваше. Сетне той се озова до нея и му се натрапи пълното й тяло, изкуственият руменец пролича, от лицето изчезна всякаква загадъчност, макар то да запази привлекателността си.
137
Тропическо дърво Pariti tiliaceum, растящо в блатистите местности на Куба, с червени цветове, жълт плод и еластична дървесина. — Б.пр.