— Хващаш окото, Лил! — закачи я Томас Хъдсън.
— Том, толкова загрубях. Просто ме е срам.
Той сложи ръката си на пълното й бедро и каза:
— Ти си приятно пълна.
— Срам ме е да се движа из бара.
— Носиш се с грация. Като кораб.
— Как е наглият приятел?
— Чудесно.
— Кога ще го видя?
— Когато пожелаеш. Сега?
— Сега не, Том. За какво говореше Уили? Частта, която не разбрах.
— Дърдореше на вятъра.
— Не, не дърдореше. Нещо, което се отнася до тебе и някаква мъка. Да не се отнася до тебе и твоята сеньора?
— Не. Майната й на моята сеньора.
— За какво се отнася тогава мъката ти?
— За нищо. Хей така — мъка.
— Кажи де, моля те.
— Няма нищо за разказване.
— Можеш да ми се довериш, знаеш. Хенри ми доверява мъките си и плаче нощем. Уили ми разказва страхотни неща. Не са толкова тъжни, колкото страхотии. Можеш и ти да ми се довериш. Всички се доверяват. Само ти не се доверяваш.
— Доверяването никога не ме е облекчавало. За мене доверяването е по-тежко от недоверяването.
— Том, Уили говори ужасни мръсотии. Не знае ли, че ме оскърбява, като ме кара да слушам подобни приказки? Не знае ли, че никога не съм употребявала такива думи, нито съм вършила свинщини или извратени неща.
— Затова те и наричаме Честната Лил.
— Ако трябваше да избирам между богатство чрез извратена любов и бедност чрез нормална любов, щях да предпочета бедността.
— Зная. Какъв сандвич искаш?
— Точно сега не ми се яде.
— Искаш ли още едно питие?
— Да. Моля те, Том, разкажи ми. Уили спомена, че имал една котка, която била влюбена в тебе. Нали не е вярно?
— Не, вярно е.
— Намирам, че е отвратително.
— Не, не е. Аз също съм влюбен в котката.
— Това е ужасно. Не ме дразни. Том, моля те. Уили ме разстрои и разплака.
— Обичам котката — призна Томас Хъдсън.
— Не искам да слушам повече. Том, кога ще ме заведеш бара на лудите?
— Тия дни.
— Наистина ли там ходят лудите точно както ходят нормалните, за да се повидят и почерпят.
— Да. Единствената разлика е, че носят ризи и панталони от захарни чували.
— Вярно ли е, че си играл в бейзболния отбор на лудите срещу прокажените?
— Вярно е. Бях най-добрият хвъргач с дълбок удар, какъвто лудите изобщо са имали.
— Как се запозна с тях?
— Случайно, спрях там веднъж на връщане от Ранчо Бойерос и мястото ми хареса.
— Наистина ли ще ме заведеш в бара на лудите?
— Непременно. Стига да не те е страх.
— Ще ме е страх. Но не прекомерно, щом съм с тебе. Именно затова искам да отида. За да изпитам страх.
— Между лудите се срещат и прекрасни екземпляри. Ще ти допаднат.
— Първият ми мъж беше луд. Но от буйно лудите.
— Смяташ ли, че Уили е луд?
— Не, не. Само е сприхав.
— Страдал е много.
— Кой ли не е страдал? Уили се перчи със страданието си.
— Не допускам. Зная случая. Уверявам те.
— Я по-добре да говорим за нещо друго. Виждаш ли оня мъж там на бара, който приказва с Хенри?
— Да.
— В леглото търси само свинщината.
— Бедният!
— Съвсем не е беден. Напротив, богат е. Но търси само porquerias138.
— Никога ли не си обичала porquerias?
— Никога. Можеш да попиташ когото искаш. Никога през живота си не съм се любила с жени.
— Честната Лил! — вметна Томас Хъдсън.
— Не ме ли предпочиташ такава? Ти също не обичаш porquerias. Търсиш любов, изпитваш наслада и заспиваш. Познавам те.
— Todo el mundo me conoce139.