— Честно казано, сега Уили никак не ни е нужен.
— Тогава трябва да го предупредиш.
— Ще му се обадя. Не искаш ли да дойдеш? Ще бъде знаменито.
— Трябва да хапнеш нещо.
— Ще си поръчам ядене за двама. Ти как предеш?
— На тънка жичка — отговори Томас Хъдсън. — На съвсем тънка.
— Ще се опиташ ли да поставиш рекорд?
— Не.
— Ще се видим ли довечера?
— Не очаквам.
— Да дойда ли да спя във фермата?
— Не. Забавлявай се. Но хапни нещо.
— Ще си поръчам екстра обед. Честна дума.
— Разчитам. И обади се на Уили.
— Ще му се обадя. Непременно.
— Къде е гарсониерата на Алфред?
— На абсолютно красиво място. Гледа към пристанището, мебелирана е тип-топ. Бонбон и половина!
— Исках да зная адреса.
— Не го зная, но ще го съобщя на Уили.
— Не смяташ ли, че Уили ще се засегне?
— Нищо не мога да направя, за да не се засегне, Том. Повярвай ми, не мога да го взема с нас. Знаеш колко го обичам. Но има места, където не мота да го взема. Знаеш не по-зле от мен.
— Така е. Но му се обади.
— Честна дума, че ще му се обадя. И честна дума, че ще си поръчам солиден обед.
Той се усмихна, тупна Честната Лил по рамото и тръгна. За едрия си ръст имаше много стегната походка.
— Какво ще стане с жените в гарсониерата му? — запита Томас Хъдсън Честната Лил.
— Трябва да са си отишли вече — обясни тя. — Там няма нищо за ядене. А не очаквам да има и много за пиене. Натам ли искаш да се завъртиш или предпочиташ да дойдеш в квартирата ми?
— Ще дойда в квартирата ти — обеща Томас Хъдсън. — Но по-късно.
— Разкажи ми друга весела история.
— Добре. За какво?
— Серафин — нареди тя, — дай на Томас ново двойно ледено без захар! Tengo todavía mí highb lito163. — После се обърна към Томас Хъдсън. — За най-щастливото време, което си спомняш. И без миризми.
— Не върви без миризми — възрази Томас Хъдсън.
Той проследи през прозореца как Хенри Ууд се качи в спортната кола на много богатия захарен плантатор, наречен Алфред. Хенри Ууд беше прекалено голям, за колата. „Прекалено голям е кажи-речи за всичко“ — забеляза Томас Хъдсън. — Но той знаеше три-четири неща, за които Хенри не беше прекалено голям. — „Остави! — упрекна се той. — Днес за тебе е ден на почивка. Използувай почивката си.“
— За какво искаш да се отнася историята?
— За каквото те замолих.
Томас Хъдсън наблюдаваше как Серафин налива от миксера коктейла във високата чаша и видя как пяната преля над ръба и се стече на тезгяха. Серафин пъхна основата на чашата в прореза на предпазен картон и Томас Хъдсън я вдигна тежка и студена над тънкото столче, което стискаше в пръстите си, отпи дълга глътка, задържа я в устата си, усещайки прохладата й до езика и зъбите си, преди да я е глътнал.
— Чудесно — започна той. — Най-щастливото време, на което съм се радвал, беше всеки ден, когато като дете се събуждах сутрин и не трябваше да ходя на училище или на работа. Бях винаги гладен сутрин, когато се събуждах, и можех да вдишвам росата в тревата и да чувам вятъра във високите клони на канадските тсуги164, когато имаше вятър, а когато нямаше вятър, можех да чуя тишината на гората и безмълвието на езерото, както и да слушам първите шумове на утрото. Понякога първият звук идваше от земеродното рибарче, което пляскаше с криле, летейки над водата, толкова неподвижно, че го отразяваше като в огледало, и наддаваше писклив вик, докато кръжеше. Друг път църкаше катеричка на някое от дърветата около къщата, а опашката й се мяташе всеки път, когато писукаше. Често се обаждаше дъждосвирец откъм хълмовете. Ала колчем се събуждах и се вслушвах в първите утринни звуци и усещах глад, и знаех, че не ме чака ни училище, ни работа, изпитвах толкова щастие, каквото не съм изживявал никога по-късно.
— Дори с жени?
— С жените съм бил много щастлив. Отчаяно щастлив. Непоносимо щастлив. Толкова щастлив, че не бих могъл да повярвам, струвало ми се е, че съм пиян или обезумял. Ала никога не съм бил така щастлив, както когато бях с децата си и всички бяхме дружно щастливи, или както през детството ми, когато се събуждах сутрин рано.
— Но как си можел да бъдеш толкова щастлив сам, колкото и с други?
— Това е съвсем странно. Пожела да ти разправя каквото ми хрумне.
— Не, не пожелах. Казах да ми разправиш весела история за най-щастливото време, което си спомняш. Това не беше история. Събуждал си се само и си бил щастлив. Разкажи ми истинска история.
— За какво?
— История, в която да има малко любов.
— Каква любов? Свята или грешна?
— Не. Чисто и просто любов, красива и увлекателна.
— Зная една подходяща история за такава любов.
164
Иглолистно дърво (tsuga canadensis), достигащо до 100 м. височина и 4 м. диаметър, влаголюбиво, срещащо се в източните райони на Северна Америка. — Б.пр.