Освен това сутрин човек се натъкваше всякога на погребения, изпращачите бяха облечени в бяло, музикантите свиреха весели мелодии. Най-често изпълняваната мелодия при погребални шествия онази година беше „Отново тук дойдоха щастливи дни“. Почти не минаваше ден да не я чуя, защото много народ умираше. Говореше се, че на острова живеели четиристотин милионери, без да се смятат милионерите в Каулун.
— Millona ios chinos168!?
— Повечето китайски милионери. Но имаше всякакви милионери. Запознах се с мнозина и се хранех с тях в големите китайски ресторанти. Те имат няколко ресторанта, които не отстъпват на най-големите ресторанти в света, а кантонската кухня е превъзходна. Най-добрите ми приятели онази година бяха десет милионера, които знаех само по първите им два инициала: Х.М., М.И., Т.В., и така нататък. Всички важни китайци бяха известни по буквите. Познавах и трима китайски генерали, единият от които идваше от Уайтчапъл169 в Лондон, беше великолепен човек и заемаше отговорна длъжност в полицията; шестима летци от Китайската национална въздухоплавателна компания, които получаваха фантастични пари, ала ги получаваха заслужено и презаслужено; един полицай; един налудничав австралиец; куп английски офицери. Но няма да те отегчавам с останалите. В Хонконг имах повече приятели — близки, интимни приятели, — отколкото където и да е другаде.
— Cuándo viene el amor170?
— Чудя се що за amor да вмъкна най-напред. Сетих се. Сега ще дойде малко amor.
— Да бъде интересна, тъй като Китай почна да ми омръзна.
— Не би ти омръзнал. Би го обикнала, както и аз го обикнах.
— Защо тогава не остана там?
— Не можехме да останем там, защото се очакваше японците да нахлуят и да окупират Хонконг изневиделица.
— Tado está jodido por ia guerra171.
— Да — каза Томас Хъдсън. — Съгласен съм.
Никога не беше чувал Честната Лил да употребява такава силна дума и остана изненадан.
— Me cansan con la guerra172.
— И на мене също — потвърди той. — Страшно ми е омръзнала. Но никога не ми омръзва да си спомням за Хонконг.
— Разкажи ми тогава за Хонконг. Es bestante interesante173. Но исках да чуя любовна история.
— Всъщност в Хонконг всичко беше толкова интересно, че не оставаше много време за любов.
— С коя жена се люби най-напред?
— Любих се с една много стройна и красива китайка, която имаше много европейски еманципирани разбирания, но не се съгласяваше да дойде с мене в хотела под предлог, че щели да узнаят всички, а и не ме допускаше в дома си под предлог, че щели да научат слугите й. Кучето й знаеше вече за отношенията ни. И ги затрудняваше ужасно.
— Тогава, къде се любехте?
— Любехме се като учениците. Навсякъде, където успявах да я склоня, особено докато пътувахме с кола.
— Трябва да е било много мъчително за нашия приятел мистър Х.
— Беше.
— Само така ли се любехте? Никога ли не прекарахте ни една нощ заедно?
— Никога.
— Бедният Том! Заслужаваше ли да се измъчваш толкова за тая жена?
— Не знам. Струва ми се, че заслужаваше. Трябваше да наема къща, вместо да стоя в хотела.
— Трябвало е да наемеш гарсониера, както тук постъпват всички.
— Не обичам гарсониерите.
— Зная. Но в края на краищата, щом си желаел тази жена.
— Разреших въпроса другояче. Не ти ли е скучно?
— Не, Том, моля те. Още не. Как разреши въпроса?
— Веднъж вечерях с жената и след това се разхождахме продължително с лодка. Беше чудесно, но неудобно. Китайката имаше прекрасна кожа, предварителната любовна игра я възбуждаше силно, устните й бяха тънки, ала набъбнали от възбуда. Сетне се запътихме към дома й, където ни дебнеше кучето, и отново изникна опасността да събудим този и онзи. Накрая се прибрах в хотела сам, никак не се чувствувах добре, беше ми омръзнало да споря, макар да знаех, че жената е права. Питах се каква е ползата от дяволската й еманципация, щом не се решава да се отдаде на любимия. Смятах, че еманципацията би трябвало да доведе и до свобода на чаршафите. Така или иначе чувствувах се потиснат и frustrado174.
169
Квартал в Лондон на изток от търговския център Сити, заселен предимно с евреи. Там се намира Голямата лондонска болница и прочут неделен пазар. — Б.пр.