— Колко ужасно.
— Същото си казах и аз.
— И какво направи? Предполагам, че изпи нов коктейл?
— Да, изпих, нов коктейл. После влязох в банята, измих се хубаво с изобилен сапун и вода и чак тогава почнаха да ме измъчват две угризения.
— Un doble remordimiento177?
— Не двойно угризение, а две угризения. Първото, загдето бях спал с три жени. Второто, задето ги бях изтървал.
— Спомням си как те обземаше угризение и след като беше спал с мене. Но ти бързо го превъзмогваше.
— Да. Всякога превъзмогвам всичко. Всякога съм бил човек на големите угризения. Но оная утрин в хотела изживях две гигантски угризения.
— Тогава изпи още един коктейл.
— Как отгатна? И се обадих на моя милионер. Не го намерих в дома му. Нито в кантората му.
— Трябва да е бил в гарсониерата си.
— Несъмнено. Където момичетата трябва да са отишли, за да му се представят и да му докладват за прекараната нощ.
— Но откъде е взел три такива хубави девойки? Човек не би могъл да намери сега в цяла Хавана три наистина хубави момичета. Аз си зная как се измъчих, докато се лутах да търся нещо свястно за Хенри и Уили отзарана. Естествено, сутрин не е особено подходящо време.
— В Хонконг милионерите имаха агенти в цялата страна. В цял Китай. Постъпваха като треньорите на „Бруклин Доджърз“, които обикалят за бейзболни играчи. Щом попаднеха на красива девойка в град или село, агентите я купуваха и изпращаха в Хонконг, където я обучаваха, обличаха, поддържаха.
— Но как са могли да изглеждат хубави на утрото, след като са имали muy estilizada178 прическа, каквато носят китайките? Колкото по-сложно е направена прическата, толкова по-зле изглежда сутрин, след нощ като описаната.
— Момичетата нямаха такава прическа. Носеха косата си свободно пусната на раменете, както я носеха американските девойки през онази година и както сега я носят много момичета. Беше много леко накъдрена. Така я харесваше С.У. Той беше посетил Америка и, естествено, беше ходил на кино.
— Никога ли не ги срещна отново?
— Срещнах ги само една по една. С.У. ми пращаше като подарък само по една. Никога повече не ми прати и трите. Те бяха нови и, естествено, той ги пазеше за себе си. Освен това твърдеше, че не иска да подкопава морала ми.
— Струва ми се, че е бил симпатичен. Какво стана с него?
— Мисля, че го разстреляха.
— Клетникът! Но историята беше симпатична и много прилична за истории от този род. Като че се поразведри и ти.
„Поразведрих се, предполагам — помисли си Томас Хъдсън. — Точно затова дойдох тук. За какво друго?“
— Слушай, Лил! — забеляза той. — Не смяташ ли, че пих ме вече достатъчно?
— Как се чувствуваш?
— По-добре.
— Приготви на Томас още едно двойно ледено без захар. Аз се понапих. Нищо не искам.
„Чувствувам се по-добре — внуши си Томас Хъдсън мислено. — Това е и комичното. Винаги се чувствуваш по-добре и винаги превъзмогваш угризенията. Само едно нещо не можеш да надвиеш. Смъртта!“
— Била ли си някога мъртва? — запита той Лил.
— Естествено, че не.
— Yo tampoco179.
— Защо поставяш такива въпроси? Плашиш ме, когато говориш така.
— Не искам да те плаша, сладур. Не искам да плаша никого.
— Обичам да ме наричаш „сладур“.
„Това няма да ме доведе до никъде — размисли се Томас Хъдсън. — Не можеш ли да намериш нещо по-подходящо, което също би те разсеяло, вместо да си губиш времето с тая прецъфтяла Честна Лил в «Ла Флоридита» в края на тезгяха, запазен за престарелите проститутки, и да пиянствуваш? След като разполагаш само с четири дни, защо не ги използуваш по-смислено? Къде? — запита се той. — В гълъбарника на Алфред ли? И тук ти е много добре. Никъде другаде напитките не биха могли да бъдат по-добри, нито дори толкова добри, и ти се напи сега, драги, затова продължавай, докъдето можеш. Вече те хвана, затова ти се услажда и ти се услажда на всички честоти. Винаги си обичал да попийваш и винаги ти се е услаждало, затова и сега ти се услажда.“
— Услажда ми се — каза той гласно.
— Какво?
— Пиенето. Не какво да е пиене. Услаждат ми се тия двойни ледени без захар. Ако, човек изпие толкова много дайкири със захар, ще се поболее.
— Yo lo creo180. Но ако друг изпие толкова много дайкири без захар, ще умре.
— Може би и аз ще умра.
— Не, няма да умреш. Само ще счупиш рекорда, после ще отидем в квартирата ми и ти ще заспиш и най-лошото ще бъде, че ще захъркаш.
— Хърках ли последния път?