— Не би била лоша идея. Как си иначе? Ти, вечна жрице на любовта!
— Все същата.
— Наистина ли си същата?
— Същата без промени. Тук ти принадлежа.
— Докато излети самолетът.
— Съвсем точно — потвърди жената и се намести по-удобно в колата. — Погледни — добави тя. — Излязохме от блясъка и навлязохме в мръсотията и дима. Кога, не е било и с нас така?
— От време на време.
— Да — съгласи се жената. — От време на време.
После двамата се вгледаха в мръсотията и дима и нейните проницателни очи и пъргав ум прозряха мигновено неща, за които той бе употребил години, докато ги съзре.
— Сега е по-добре — установи тя.
Никога през живота си не беше го лъгала и той се беше опитвал никога да не я лъже. Ала не беше сполучил.
— Продължаваш ли да ме обичаш? — попита го жената. — Отговори ми направо, без да го усукваш.
— Обичам те. Би трябвало да знаеш.
— Зная — каза тя, като се притисна, сякаш за да потвърди думите си.
— Кой е мъжът сега?
— Да не говорим за него. Не заслужава.
— Може би — съгласи се Томас Хъдсън и я прегърна толкова силно, че би я смазал, ако всичко не беше само любовна игра. Старата им любовна игра, от която тя се изтръгна навредима.
— Ти нямаш гърди — забеляза тя. — Затова ти е леко.
— Нямам и лице, което да разкъсва сърцето ти. Ни чара ти, ни стройните ти хубави крака.
— Имаш друго.
— Имам — усмихна се той. — Нощес се любих с една възглавница и с една котка.
— Ще заменя котката. Още колко остава?
— Единайсет минути.
— Много са за малкото време, с което разполагаме.
— Да седна аз на кормилото, та да стигнем за осем минути?
— Недей, моля те. Спомни си как съм те учила да бъдеш търпелив.
— Това беше най-умният и най-глупавият урок, който съм учил. Преподай ми го накратко и сега.
— Нужно ли е?
— Не. Остават само осем минути.
— У вас уютно ли е и леглото голямо ли е?
— Ще видиш — отвърна Томас Хъдсън. — Пак ли почваш със старите съмнения?
— Не — защити се тя. — Искам голямо-голямо легло. За да забравя всичко, свързано с армията.
— Леглото е голямо — успокои я той. — Може би не е толкова голямо колкото армията.
— Не е нужно да се държиш грубо — упрекна го жената. — Всички юнаци стигат дотам, че почват да показват снимките на жените си. Навярно знаеш какви планински орли са въздушнодесантните части?
— Радвам се, че не зная. И ние киснем сегиз-тогиз във водата, ама не се считаме за морски орли, нито се мъчим.
— Разкажи ми нещо за дейността си — замоли го тя, като пъхна ръката в джоба му.
— Не мога.
— Ти никога няма да ми разкажеш, затова те и обичам. Но ме обзема любопитство, хората ме подпитват и аз се тревожа.
— Остани си с любопитството — рече той. — Но не се тревожи. Не помниш ли, че една котка умряла от любопитство? И аз имам котка, която е твърде любопитна. — Той се сети за Бойз. После добави: — Тревогата убива големите бизнесмени в разцвета на възрастта им. Трябва ли да се тревожа и аз за тебе?
— Само като актриса. И пак без да прекаляваш. Сега остават още две минути. Тук околностите са красиви, харесват ми. Можем ли да се храним в леглото?
— Тогава можем и да поспим.
— Защо не? Стига да не изтървем самолета.
Колата изкачваше стръмния стар чакълест път с големи дървета от двете страни.
— Ти няма ли да изтървеш нещо?
— Тебе — каза той.
— Имам предвид службата ти.
— Имам ли вид на човек, който е на служба?
— Би могъл да имаш. Ти си великолепен актьор. Най-лошият, когото съм срещала. Обичам те, мой скъпи безумецо — пошегува се тя. — Виждала съм те да играеш всичките си големи роли. Една от ролите ти, които най-много харесвах, беше ролята на верен съпруг. Ти я изпълняваше така чудесно. Беше в „Риц“, ако не се лъжа.
— Точно там играех най-добре ролята на верния съпруг — потвърди той. — Също като Гарик218 в Оулд Бейли219.
— Грешиш леко — поправи го тя. — Струва ми се, че най-добре я играеше в кораба „Нормандия“.
— Когато го подпалиха, не бях в състояние да мисля за нищо друго шест дни.
— Това не е рекордът ти.
— Не — призна Томас Хъдсън.
Колата опря пред пътната порта и шофьорът слезе да я отвори.
— Тук ли живееш?
— Да. Горе на хълма. Извинявай, че пътят е толкова зле поддържан.
Колата се изкатери през манговите дървета и прецъфтяващите flamboyanes, заобиколи обора и през кръглата алея стигна до къщата. Томас Хъдсън отвори вратата на колата и тя слезе, сякаш оказваше гореща и щедра благосклонност към земята.
Жената огледа къщата и забеляза отворените прозорци на спалнята. Бяха големи и донякъде й напомняха за „Нормандия“.
218
219
Улица в лондонското Сити, където се намира я главният наказателен съд на Англия. — Б.пр.