„Щом трябва да го направя, няма защо да отлагам — размисли се Томас Хъдсън. — Но тоя ден беше предвиден за друго. Чудно ми е, че се е изсипал такъв порой тук, където не е бил потребен, а при нас не валя. Колко време наблюдавахме как се леят дъждове отляво и отдясно, а при нас не капна ни капка.“
Вятърът духаше силно. Духаше ден и нощ повече от петдесет дни. Беше станал част от мъжа и не го дразнеше. Укрепваше го и му вдъхваше сили, затова Томас Хъдсън желаеше никога да не опира.
„Винаги очакваме нещо, което не идва — каза си. — Но е по-леко да се чака, когато духа вятър, отколкото при затишие или когато вилнеят хали. Всякога се намира вода някъде. Сушата не е страшна. Всякога можем да намерим вода. Вода има на всички тия островчета, стига човек да знае как да я търси.
Достатъчно упрекна се сам. — Върви да изпълниш задачата си!“
Вятърът му помагаше да я изпълни. Той се свря под прегорелите морски лози224 и почна да гребе с шепи пясъка, а вятърът отнасяше вонята от труповете точно пред него. Томас Хъдсън не намери нищо и се озадачи, ала прерови всичкия пясък откъм наветрената страна на изгорените колиби, преди да влезе в тях. Надяваше се да намери по-лесно онова, което търсеше. Не откри обаче нищо.
Тогава се обърна гърбом към вятъра, вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се залови на работа с ножа, опипвайки овъглените трупове, с която се хранеха сухоземните раци. Внезапно попадна на твърд предмет, заседнал до една кост, и го извади с лъжицата. Сложи го на пясъка, продължи да опипва и да дълбае, докато измъкна още три парчета. После застана с лице към вятъра, изтри ножа и лъжицата в пясъка, взе четирите куршума в шепа пясък и с ножа и лъжицата в лявата ръка тръгна да се връща през храстите.
Едър сухоземен рак, неприлично бял, се отдръпна и вдигна щипците си срещу човека.
— Натам ли отиваш, рожбо? — подвикна Томас Хъдсън. — А аз се връщам.
Ракът продължи да стоя така, готов за отбрана, вдигнал разтворените си щипци с остри върхове.
— Големееш се пряко мяра — забеляза мъжът.
Той прибра бавно ножа в калъфа и лъжицата — в джоба си, прехвърли шепата пясък с четирите куршума в лявата ръка и изтри грижливо дясната в панталона си. После измъкна своя потъмнял от потта добре смазан „магнум 357“.
— Имаш още шанс да се спасиш! — предупреди той рака. — Никой не те кори. Услажда ти се, а и изпълняваш дълга си.
Ракът не мръдна и щипците му стояха вдигнати високо. Беше едър, почти цял фут широк. Томас Хъдсън се прицели между очите му и ракът се пръсна на късчета.
„Сега тия дяволски 357 се намират трудно, защото агентите на ФБР, клинчещи от военна служба, ги използуват, за да преследват ония, които се опитват да изклинчат от военна служба — каза си мъжът. — Налага се обаче да се стреля от време на време, иначе човек ще забрави да борави с оръжието.
Бедният стар рак — замисли се Томас Хъдсън. — Той си гледаше само работата. Но трябваше да продължава да си пълзи.“
Мъжът излезе на плажа и видя полюляващия се кораб, непрекъснатата линия на прибоя и Уили, който беше пуснал сега котва и се гмуркаше, за да вади миди. Той почисти старателно ножа, изстърга лъжицата, изми я, а след това изми и четирите куршума. Държеше ги в ръката си и ги оглеждаше като златотърсач, който е очаквал в промивното сито само люспи, а е открил четири къса самородно злато. Четирите куршума имаха черни върхове. След като бе отстранено месото, пролича ясно късият наклон на нареза. Бяха деветмилиметрови куршуми от германски шмайзер.
Томас Хъдсън изпита рядко задоволство.
„Прибрали са всички гилзи — почна да разсъждава той. — Но са оставили тия куршуми, толкова красноречиви, колкото са визитните картички. Сега трябва да обмисля фактите. Знаем две неща: избили са всички жители на островчето и са отвлекли лодките. Ще тръгнеш от тия две изходни точки. Предполагам, че си в състояние да мислиш.“
Но той не се замисли, ами легна възнак на пясъка, като премести револвера между краката си, и се загледа в скулптурата, която вятърът и пясъкът бяха изваяли от къс изхвърлено дърво. То беше сиво и загладено, основата му беше зарита в белия, ситен като брашно пясък. Сякаш беше експонат от художествена изложба. Подхождаше за Salon d’automne225.
Томас Хъдсън се вслуша в рева на вълните, разбиващи се в рифа, и си каза, че би било хубаво да нарисува дървото. Той лежеше и се взираше в небето, където духаше само източният вятър; четирите куршума стояха в закопчания заден джоб на панталона. Мъжът съзнаваше, че занапред те ще бъдат целта на живота му. Ала не искаше да мисли за тях, нито да обмисля непосредствените мерки, които се налагайте да вземе. „Искам да се наслаждавам на сивото дърво — рече си. — Сега знаем, че сме попаднали в дирите на врага и че той не може да се изплъзне. Нито ние можем. Но не е нужно да си блъскам ума, докато се върнат Ара и Хенри. Ара ще открие нещо. Трябва да открие нещо, а той не е новак. Един плаж е пълен с лъжи, но някъде между тях винаги е записана и истината.“ Томас Хъдсън опипа куршумите в задния си джоб, облегна лакътя си в пясъка, където той изглеждаше по-сух, дори по-бял, ако можеше да се направи някаква разлика при общата белота, и отпусна глава на сивия къс изхвърлено дърво, намествайки револвера между краката си.
224
Храст (Coccolbist uvifera), растящ по пясъчното крайбрежие на Флорида и Антилските острови, с големи кръгли листа и плодове на гроздове. — Б.пр.
225
Есенният салон, т.е. общата художествена изложба на френските художници и скулптори, която се устройва всяка есен в Париж. — Б.пр.