— Какво мислиш за избиването на островитяните?
— Не мисля, че ние бихме постъпили като тях. Но те са сметнали, че е наложително. Не са ги избили за удоволствие — отговори Ара.
— Ами разстреляният немец?
— Хенри се е заканвал да застреля Питърс неведнъж. И на мене ми се е прищявало да го убия понякога.
— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Това не са необичайни състояния.
— Не си блъскам ума с въпроси, затова и не се тревожа. Защо не си отпуснеш сърцето и не четеш, докато си почиваш, както правеше по-рано?
— Довечера ще спя. След като пуснем котва, ще почета и сетне ще спя. Наваксахме четири дни от преднината им, макар да не личи. Сега трябва да търсим старателно.
— Ще ги открием или ще ги изтикаме в ръцете на други — забеляза Ара. — Не е ли все едно? Ние си имаме своите поводи да се гордеем, но те са по-различни и хората дори не ги подозират.
— Бях забравил това — каза Томас Хъдсън.
— Това е гордост без суета — продължи Ара. — Неуспехът й е брат, лайното — сестра, смъртта — съпруга.
— Трябва да е голяма гордост.
— Голяма е — увери го Ара. — Не бива да забравяш, Том, и не бива да се саморазрушаваш. Всички на кораба изпитват тая гордост, включително и Питърс. Въпреки че не го обичам.
— Благодаря ти за тия думи — отвърна Томас Хъдсън. — Понякога ме наляга отвратително униние.
— Том — продължи Ара, — всеки си има своята гордост. Понякога тя е толкова силна у тебе, че стига до грях. Ние всички извършихме дела, с които би трябвало да се гордеем и за които знаехме, че са невъзможни. Но не допуснахме да ни се замаят главите. Сега обаче, когато взе да нехаеш за себе си, длъжен съм да те замоля да се опомниш. Моля те. Заради нас и заради кораба.
— Кои са тия „нас“.
— Това сме всички дружно.
— О’кей! — рече Томас Хъдсън. — Кажи да ти донесат тъмните очила.
— Том, моля те, разбери!
— Разбирам. Благодаря ти много. Ще се навечерям до преяждане и ще заспя като къпано дете.
Ара не се засмя от шегата, макар да считаше винаги, че смешните неща разсмиват.
— Опитай се, Том — наблегна той.
7
Те спуснаха котва откъм подветрената страна на Кайо Крус в пясъчното заливче между двата острова.
— Ще спуснем още една котва тук — нареди Томас Хъдсън на своя помощник. — Не ми харесва това дъно.
Помощникът сви рамене и се наведе над втората котва, а Томас Хъдсън изви яхтата с нос срещу отлива, наблюдавайки как тревата на брега се плъзга край борда. Сетне даде заден ход, докато втората котва се заби здраво. Корабът застана с нос към вятъра и струещото течение. Духаше силен вятър дори тук на този завет и Томас Хъдсън знаеше, че щом почне приливът, яхтата ще обърне широката си страна към вълните.
— Поврага! — извика той. — Остави я да се клати.
Но помощникът беше спуснал вече лодката с една кърмова котва. Томас Хъдсън ги видя как закрепиха малката данфортова котва така, че корабът да се задържи срещу вятъра, когато почне приливът.
— Защо не пуснеш още две-три котви? — подразни той помощника си. — Тогава може би ще го продадем като дяволски паяк.
Помощникът се засмя.
— Приближи лодката. Искам да сляза.
— Не, Том — противопостави се помощникът. — Ще отидат Ара и Уили. Ще ги отведа и после ще откарам друга група на Мегано. Да вземат ли ninos231?
— Не. Бъдете учени.
„Допускам да ми се налагат — замисли се Томас Хъдсън. — Това означава, че действително се нуждая от почивка. Лошото е, че нито съм изморен, нито ми се спи.“
— Антонио! — извика той.
— Заповядай! — отзова се помощникът му.
— Ще взема един гумен дюшек и две възглавници и ще изпия един голям коктейл.
— Какъв?
— Джин със сок от кокосови орехи, ангостура и сладък лимон.
— Един Томини — забеляза помощникът, доволен, че Томас Хъдсън пак е пропил.
— Двоен — Хенри подхвърли дюшека и се покатери с книга и списание.
— Тук си напълно на завет — каза той. — Искаш ли да повдигна някой брезент, за да се проветряваш?
— Откога съм заслужил такова внимание?
— Том, говорихме помежду си и всички сме единодушни, че се нуждаеш от почивка. Напрягаш се повече, отколкото може да издържи човешкият организъм. Вече надхвърляш мярката.
— Стига с тая дрисня! — ядоса се Томас Хъдсън.
— Може би си прав — съгласи се Хенри. — Аз твърдях, че си о’кей, че имаш сили за много повече и че ще издържиш. Но другите са разтревожени и ме убедиха. Ти можеш да ме разубедиш. Все пак отдъхни за малко, Том.
— Никога не съм се чувствувал по-добре. Плюя на всичко.
— Тъкмо затова. Ти няма да слезеш от мостика. Настояваш да управляваш непрестанно. Плюеш на всичко.