— Дай ни една манерка с вода — каза Томас Хъдсън на помощника си.
Когато Антонио я донесе, тежка и студена със завинтена широка капачка, Томас Хъдсън я подаде на Уили, който я намести отпред. Ара обичаше да управлява извънбордния мотор и седна на кърмата. Томас Хъдсън зае средата, а Уили се сви на носа.
Ара насочи лодката право към островчето и Томас Хъдсън наблюдаваше как облаците се трупат над сушата.
Когато достигнаха плитка вода, Томас Хъдсън видя сивкавите черупки на мидите, които се подаваха, над пясъка. Ара се наведе напред и попита:
— Плажа ли ще претърсиш, Том?
— Май ще бъде по-добре да го претърсим, докато не е заваляло.
Ара изкара лодката на брега, като наклони мотора точно при последния тласък. Течението беше подкопало, пясъка и очертало малък улей на носа и той вмъкна лодката, врязвайки я в пясъка.
— Пак сме на твърда земя — забеляза Уили. — Как се казва тоя калтак?
— Антон.
— Не е ли Антон Гранде, или Антон Чико, или Антон Ел Каброн235?
— Само Антон. Ще тръгнеш към оня нос на изток и след това ще продължиш. Ще дойдем да те приберем. Аз ще проверя набързо тоя плаж тук, а Ара ще остави лодката някъде отвъд следващия нос и ще огледа всичко отпреде си. Аз ще го взема с лодката и ще се върнем за тебе.
Уили уви бебето си в мушамата и го метна на рамо.
— Ако открия фрицове, мога ли да ги убия?
— Полковникът разреши да избием всички освен един — обясни Томас Хъдсън. — Помъчи се да запазиш един свестен.
— Ще проверя коефициентите им за интелигентност, преди да открия огън.
— Провери първо собствения си коефициент.
— Моят е дяволски нисък, иначе нямаше да бъда тук — процеди Уили и тръгна.
Закрачи презрително, като оглеждаше плажа и брега вред себе си извънредно старателно.
Томас Хъдсън обясни на Ара на испански какво да прави и отблъсна лодката. Сетне тръгна по плажа с „бебето“ под ръка, чувствувайки пясъка между босите си пръсти. Пред него лодката заобиколи носа.
Изпитваше задоволство, че е слязъл на брега, закрачи бързо-бързо, като оглеждаше все пак внимателно. Плажът беше приятен и Томас Хъдсън не се измъчваше от лоши предчувствия, каквито го бяха споходили рано сутринта в морето.
Отзарана беше мрачно — замисли се той. — Виновно беше може би затишието. Пред себе си виждаше как се трупат облаците. Ала времето още не беше почнало да се разваля. Сега в огнения пек нямаше ни папатаци, ни комари. Отпреде си Томас Хъдсън съзря висока бяла чапла, застанала в плитката вода с грациозна глава, шия и клюн. Тя не литна, когато Ара мина край нея с лодката.
„Трябва да претърсим острова старателно, макар да не очаквам, че ще намерим тук нещо — размисли се Томас Хъдсън. — Днес те нямат вятър, тъй че нищо не губим, а ще извършим престъпление, ако ги отминем. Защо не зная нещо повече за тях? — каза си той. — Аз съм виновен. Трябваше да отида да огледам направената колиба и следите. Задоволих се да разпитам Уили и Ара. Те и двамата са наистина добри. Но трябваше сам да отида.
Това се дължи на отвращението, което изпитвам при мисълта за среща с тях — продължи той. — Но това е мой дълг, аз искам да ги намеря и ще ги намеря. И все пак изпитвам странното чувство, че и те, и ние сме в килия за осъдени на смърт. Мразят ли се взаимно хора, който се намират в килия за осъдени на смърт? Не допускам, че се мразят, освен ако са ненормални.“
Точно тогава чаплата се изхвърли и отлетя по-нататък. Тя използува големите си криле като спирачка, направи, няколко тромави крачки и кацна. „Съжалявам, че я подплаших“ — каза си Томас Хъдсън.
Той провери целия плаж, издигащ се над морското равнище при прилив. Не откри други следи, освен двойните дири на костенурка. Тя беше оставила широка следа до морето и обратно, като беше изровила тинеста дупка там, където бе лежала.
„Нямам време да копая за яйца — рече си Томас Хъдсън. — Облаците почнаха да потъмняват и да напредват. — Ако немците са били насам, сигурно са щели да изровят яйцата.“
Той погледна напред, ала не съзря лодката, защото се издаваше друг заоблен нос.
Томас Хъдсън закрачи по ивицата, където пясъкът беше набит от влагата на прилива, и забеляза как раците-отшелници мъкнат черупките си и пясъчните раци пълзят по брега към водата. Отдясно в плитък ръкав се сивееше стадо кефали, чиято сянка играеше върху пясъчното дъно, когато се движеха. Той съгледа и сянката на много едра баракуда, дебнеща кефалите, сетне видя самия хищник, дълъг, блед, сив, привидно неподвижен. Продължи да върви, скоро отмина рибите и отново настигна чаплата.